Магнус си пожела с цялото си сърце господ да не го накаже за това, че е живял като глупак и е пропилял младостта и силата си. Достатъчно наказание беше, че стигнал до ръба: стоеше тук, корабокрушенец, останал само с дрехите на гърба си, с меча си и с една сребърна монета, непохарчена след проклетата игра на зарове. Монетата щеше да им стигне, колкото да си купят самун хляб и стомничка пиво.
Това му напомни, че от снощи не бяха хапнали нищо. Беше вече почти обед, но никъде не се виждаше нещо, годно за ядене. Коремът му къркореше застрашително.
— Не мърдайте — заповяда той на момичето и свали сребърните гривни, тясната сребърна диадема на челото, украсена с малки рубини, и финото златно синджирче. Всичките й накити се събраха в голямата му шепа. Колкото и да се мразеше за действията си, трябваше да изкопае още една дупка и да зарови ценностите й дълбоко в земята. Момичето изглеждаше толкова нещастно, че той се почувства задължен да му каже нещо утешително.
— Някой ден ще се върнем да ги вземем — изрече той, навел глава. — Белязах мястото под мъртвото дърво.
Когато тръгнаха по брега, Магнус забеляза, че Едайн няколко пъти се обърна към мястото, където бяха заровени ценните им вещи. Сигурно тъгуваше за сребърните си украшения.
Господ беше безмилостен в гнева си.
„Няма да се върнем.“ Едайн беше абсолютно сигурна в това, когато се обърна към дървото. При тази мисъл се почувства странно празна, но знаеше, че не можеше да направи нищо, за да си върне украшенията. Пътят й водеше далече оттук, на юг и на изток.
Вътрешният глас се обади точно когато Магнус заравяше шпорите си. Показа й фигурата на едър мъж със същата тъмночервена коса, силен, необуздан, но с добро сърце. Шпорите на младия рицар бяха подарък от него, вероятно за посвещението му. Сигурно беше баща му.
„Точно така, баща му“ — потвърди вътрешният глас.
Докато младият рицар отъпкваше земята с бойците си, Едайн видя още много хора — млади момичета, вероятно сестрите му, брат му, майката и бащата, господарски дом, обвит в мъгла, коне, граждани, крепост. Навсякъде царуваше духът на любовта. Имаше много млади хора, всички имаха достатъчно за ядене и живееха в хармония. Докато четеше мислите му, престана да го смята за разглезен самохвалко, за какъвто го бе помислила в началото.
Запази меча си, помисли си Едайн, докато го следваше по каменната пътека.
В този момент нямаше нищо по-важно от меча му.
След известно време преминаха планинското било и попаднаха в долина, където пасеше стадо овце. Овчарят не се виждаше никъде, ала чуха гласа му. Излая куче. Магнус даде меча си на Едайн и се промъкна безшумно, за да вземе кожената торба, в която — ако се съдеше по миризмата, — беше яденето на овчаря.
Грабна я, обърна се и хукна като подгонен. Гневният лай на овчарското куче, което очевидно беше подушило непознатия, се приближаваше застрашително. На това място гората беше рядка и не предлагаше защита.
Двамата хукнаха по планинската пътека на север, далече от брега. Тичаха и тичаха, а когато вече не можеха да дишат, паднаха без дъх в една падина, където растяха ясени и дъбове и течеше плитко поточе.
— Оставихте ли му сребро? — изпъшка Едайн, представяйки си как щеше да се ядоса гладният овчар.
Магнус й хвърли бърз поглед.
— Да, дори го произведох в рицар. Велики боже, наистина ли мислите, че трябваше да платя? С какво?
Възцари се тишина. Той е прав, каза си Едайн. Трябваше да се крият както от обикновените хора, така и от разбойниците, и да търсят единственото място, където норманинът можеше да намери подслон — дома на друг норманин. Магнус беше сигурен, че в граничните области има немалко васални имения, които шотландският крал е раздал на нормани.
Едайн коленичи, опря длани в земята и пи жадно от потока, докато й се зави свят и трябваше да поеме въздух. Водата беше прекрасна, по-хубава дори от яденето. Откакто се събуди със соления вкус на морето в устата си, изпитваше такава жажда, че беше готова да умре.
Тя седна на пети и изтри уста с опакото на ръката. Младият рицар отвори овчарската торба и погледна ужасено бялата буца, която извади.
Ако не беше толкова гладна, Едайн щеше да се изсмее на лицето му.
— Какво е това? — Той очевидно не вярваше на очите си. Още повече на носа си. — В името на свети Георги, това не може да се яде!
В този миг й стана ясно, че този красив млад рицар никога в живота си не беше гладувал. Или поне не толкова, че да посегне към простото селско ядене.