Магнус пусна табличката и го погледна смаяно.
Естествено управителят на Дьо Брийс не можеше да знае, че той, Магнус Фицджулиън, е в ужасно настроение още откакто се беше съгласил да прибере годишните данъци от полудивите племена по границата и да командва кораб, пълен с паплач, която постоянно дебнеше сгоден случай да отмъкне колкото може повече стока. Не стига, че сам се беше натоварил с тази проклета задача, ами и сега му предлагаха да вземе на кораба отхвърлената наложница на незначителен провинциален благородник!
Магнус отвори уста да скастри управителя, който се осмеляваше да губи ценното му време с подобни глупости, но я затвори, без да е казал нито дума.
По дяволите, колкото и да му се искаше да даде воля на гнева си, все пак трябваше да признае, че не може да обвинява никого, освен себе си.
Намираше се тук, на този варварски бряг северно от земите на граф Честър, само защото беше имал глупостта преди две вечери да се впусне в игра на зарове с група пияни приближени на Честър. При това не само загуби почти всичките си пари, ами и пое задължението да събере данъците, за да покрие дълговете си.
Много бързо беше осъзнал какъв товар е сложил на плещите си — проклетото събиране на данъци беше от дейностите, от които всеки доблестен рицар бягаше като дявол от тамян. Беше потеглил на север с два кораба, за да натовари всички стоки, които полусеверните, полушотландски — и най-вече полуварварски — поданици на графа даваха всяка година. Стоки, които повечето от местните хора бяха готови да си върнат чрез кражба. Нищо чудно, че чиновниците на графа с удоволствие му бяха предоставили тази дяволски трудна задача. Сега сигурно се надсмиваха над бедния рицар, който се трепеше вместо тях.
За съжаление това не беше всичко. Подбуден сигурно от сатаната — и от изпитото вино, естествено. — Магнус се беше похвалил, че е в състояние да събере всички крави, овце, гъски и пилета и да ги откара заедно с житото и оръжията в двора на Честър за рекордно кратко време, много по-бързо от другите преди него. И всичко това само за да докаже превъзходството на английския рицар, васал на могъщия крал Хенри II, пред жалките платени рицари на Анжу.
Магнус се намръщи още повече. Най-големият глупак беше самият той. От дни се питаше защо се бе оказал такъв самохвалко. Само като си помислеше за онази вечер, го мъчеха болки в крайниците.
— Вижте, милорд… — заговори отново управителят.
Магнус не го чуваше. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да признае, че днес не изглеждаше като елегантния млад благородник, който свири на лютня и рецитира стихове, обожаван от дамите в двора. Или като силния, смел, непобедим воин от турнирите в Честър. В момента беше само жалък глупак с пропуски в ума. Точно както му предсказваше семейството му.
— … и тогава милорд Дьо Брийс реши — обясняваше многословно управителят — да омъжи момичето за Йорем, дето гонеше добитъка, за да се възползва от правото си на първата нощ.
Внимателно, за да не предизвика главоболието си, Магнус отвори очи.
— От какво да се възползва?
Управителят кимна.
— О, да, млади господине, Дьо Брийс произхожда от Котанс, а в тази част на Нормандия земевладелците много държат на първата нощ. След като видя момичето, отгледано от монахините в манастира „Сен Сюлпис“, господарят не говореше за нищо друго, освен за красотата му. Знаем, че е сираче, намерено от сестрите пред портата на манастира. Родителите са неизвестни. Милорд Дьо Брийс искаше да има това момиче, то просто не му излизаше от ума. Това е истината! — Погледът му се насочи към мъжете на брега. — Господарят е женен за лейди Хоргита, затова реши да омъжи момичето за един от крепостните си, Йорем говедаря, и да прекара първата брачна нощ с булката. След това да я има, колкото пъти си поиска, защото Йорем няма право да отказва нищо на господаря си, нали така? Когато милорд Дьо Брийс идва на посещение, ако разбирате какво искам да кажа, говедарят трябва да се оттегли.
Магнус го гледаше недоверчиво.
Знаеше, че собственият му баща, красив мъж в разцвета на годините си, никога не би помислил да се възползва от правото на първата нощ — право, което позволяваше на феодалния господар да преспи с жената на крепостния в нощта след сватбата. Може би причината беше, че майка му, графинята, никога не би допуснала такова нещо. Естествено Магнус беше запознат с този обичай. Дори граф Найджъл се правеше на сляп и глух, когато някой от васалите му си харесаше някоя крепостна и се позоваваше на правото на първата нощ.
— Тъкмо влизаха в църквата, където трябваше да се състои венчавката — продължи разказа си управителят, — когато Йорем говедарят, едър, силен момък, който не беше боледувал и един ден през живота си, изведнъж стана червен като огън и от ушите и устата му шурна кръв. Страшна гледка, млади господине! Йорем се залюля и рухна на земята, а хората, които стояха наблизо, се разбягаха страхливо. Само до преди минута го гледаха здрав и прав, а сега лежеше в праха и се бореше за живота си.