— Сигурно и друг път ви се е случвало да ядете студена пача — обясни тя. — Това е горе-долу същото: месо, смесено с ечемик и овес и сварено в овче шкембе.
— В овче шкембе? — повтори той и лицето му се разкриви от отвращение. — Обичам свинско и говеждо шкембе, мама често поръчваше специално за мен. Но това тук… — Той помириса буцата и се потърси. — Господи! Откъде знаете, че е това, което казвате?
Едайн вдигна рамене.
— Хората от крайбрежието много обичат „хагис“ — месен пудинг. Овчарите го правят, когато заколят овца. Казват, че се запазва за дълго. Овчарите се хранят месеци наред с хагис, когато няма друго.
— Добре, добре — промърмори той. — Чух достатъчно. — Разряза външната обвивка и си взе малко парченце. Сдъвка го внимателно, преди да го глътне. Вдигна вежди и й подаде голямо парче.
Едайн го взе и се нахрани спокойно. Беше гладна, освен това беше свикнала с храната на овчарите. Хората от планините често споделяха своя „хагис“ със сирачетата от. „Сен Сюлпис“, когато през есента докарваха стадата си в долината.
Може би трябва да му опиша и коравия салам, който шотландците правят от овчи черва, натъпкани с отпадъци от месо, див чесън и брашно от жълъди, каза си развеселено Едайн. Независимо от времето този салам се запазваше няколко месеца. Овчарите, които го носеха в торбите си, се усещаха от няколко мили разстояние — толкова силна беше миризмата му.
След като се нахраниха и отново пиха вода, рицарят свали наметката си и я окачи на едно дърво.
— Трябва да махнем солта от дрехите и кожата си — заяви той. — Ако не го направим, ще се появят рани. Моряците ме предупредиха да се пазя.
Той отиде до потока, седна на брега и събу ботушите си. Влезе във водата и свали подплатения жакет, но остана с меча си. След малко изчезна от погледа й.
Зарадвана от възможността да измие ръцете й лицето си, Едайн последва рицаря. Свали наметката си и я окачи на съседното дърво.
Беше доста хладно и никак не й се искаше да изложи голата си кожа на доста силния вятър. Водата в потока беше ледена. Ала влажната, пропита със сол рокля и вълнената долна дреха бяха залепнали за тялото й. Тя развърза връзките и пусна роклята в бистрите води.
Докато се събличаше, тя се опитваше да измисли начин да се стопли, докато дрехите й изсъхнат. Слънчевите лъчи не бяха достатъчни. Още отсега трепереше от студ. Стисна здраво зъби, изхлузи долната риза през главата и също я хвърли в потока. Щом изсъхнат, дрехите ми ще са чисти и меки, опита се да се утеши тя.
Загреба с две ръце вода и я плисна върху краката си. Трябваше да впрегне цялата сила на волята си, за да не изпищи. Изми ръцете си, накрая наплиска гърдите и корема си, надавайки тихи викове.
О, господи, въпреки усилията й солта лепнеше по цялото й тяло! Даже, след като се изтърка с пясък, имаше чувството, че коричката от сол не се е махнала. Грабна долната си риза и се изтърка ожесточено. Кожата й стана тъмночервена. Най-сетне солта се разтвори.
Треперейки с цялото си тяло, Едайн нагази във водата, стъпка роклята си, изплакна я хубаво, изстиска я и я хвърли на брега. Остана само по дълги ленени гащи, но решително развърза връзките и пусна и тях във водата.
Трябваше да стъпче много добре дрехите си, за да изчисти солта. Но това беше само едната причина за безумните й подскоци. Междувременно й беше толкова студено, че буквално затанцува във водата, за да не се вледени. Отдавна не усещаше ходилата си.
Следобедното слънце се местеше бързо и голяма част от потока потъна в сянка. Вятърът шумеше в клоните на дърветата и Едайн усети как ръцете и краката й настръхнаха.
Заподскача още по-силно, тъпчейки лененото бельо, и неволно си спомни танците на овчарите. Запляска ритмично, вдигна ръце над главата и се завъртя. Много скоро сърцето й заби като безумно и изпрати топла кръв към крайниците. В кожата й сякаш се впиха хиляди иглички, животът се върна в ходилата й.
Долните й дрехи бяха чисти, но Едайн не можеше да спре. Нещо й подсказваше, че трябва да продължава все така, за да се стопли. Въртеше се все по-бързо и по-бързо, скачаше и плискаше вода.
Едва когато се подхлъзна на камъните и загуби опора, тя забави темпото и накрая спря, като пъшкаше тежко. Вече не й беше студено, както в началото. Надяваше се само дивият танц да не е изпокъсал ленените й гащи.
Когато най-сетне се успокои, изведнъж изпита чувството, че вече не е сама.
Видя го да стои на брега, само на няколко метра от нея, бос, набързо навлякъл панталона си, с гол меч в ръка.
Мократа коса падаше на тъмночервени къдрици по раменете. Взираше се в нея като замаян. Сякаш имаше пред себе си дух или горска нимфа.