Пред невярващите очи на Магнус златният прах се понесе надалеч и накрая изчезна.
Когато вятърът погали горещото му рамо, той се стресна, сякаш го бяха залели със студена вода. Разтрепери се и момичето под него се раздвижи. Макар и неохотно, той се отдели от нея.
Тя отвори очи.
Този смарагдовозелен поглед под дългите, извити мигли отново го омагьоса, но скоро трябваше да установи, че тя разполагаше и с други, още по-опасни магии. Устните й се усмихнаха.
Никога досега не я беше виждал да се усмихва и остана поразен. Усмивката й беше златна, зашеметяваща като току-що преживяния любовен акт. Когато тя се надигна насреща му и леко го целуна по устните, тялото му се парализира.
— Не знаех… — Тя вдигна ръка, за да приглади запотената коса от челото му. — Магнус… — Изрече името му като въздишка. — Беше прекрасно, Магнус, но все още не мога да разбера как се озовах в прегръдките ти.
Мъжът отново усети леката неловкост от преди малко, когато чу името си от устата й.
— Ей сега ще се върна — промълви той.
Стана и свали наметката си от дървото, на което съхнеше. Беше почти суха, стоплена от слънцето.
Когато тя понечи да се надигне, той бързо коленичи пред нея, уви и двамата в наметката и полегна върху постелята от топли листа. Тя сложи ръце върху гърдите му и се сгуши в него. Скоро и двамата се почувстваха топло и уютно.
Магнус се загледа замислено към голите клони на дърветата. Откакто се почувства мъж, беше спал с доста жени, но никога не беше преживявал подобно нещо. Още отсега се боеше от часа, когато щяха да пристигнат в двора на Честър и той трябваше да я предаде на господаря си.
Света Дево, каза си той, животът ми става все по-сложен! Как да се откаже от тази златна красавица, която щеше да завърти главите на всички мъже под деветдесет години! Двамата бяха свързани от корабокрушението, заедно бяха избегнали смъртта. На всичкото отгоре й бе отнел девствеността.
Не знаеше почти нищо за нея, но двамата бяха споделили най-съкровените мигове, които споделят мъжът и жената. Беше чул блажените й стонове. Беше усетил ръцете й върху тялото си. Беше преживял натиска на бедрата й. Беше я притежавал. И тя го беше притежавала. Отново и отново я виждаше да танцува в планинския поток като царицата на гората.
Тя не беше държанка. Какъв глупак беше той, да повярва в такава клевета! Ала ако я отведа в двора на Честър, със сигурност ще се отнасят към нея като към уличница, каза си той и сърцето му се сви от болка.
При тази мисъл крайниците му се сковаха от леден ужас. Той, само той беше виновен за обрата в съдбата й! Ако не беше такъв глупак, тя все още щеше да е недокосната.
Въпреки всичко трябваше да я отведе в Честър — тя беше единствената оцеляла свидетелка на катастрофалното плаване. След като беше спал с нея, след като заедно бяха преживели невероятния екстаз, това необикновено момиче беше неговата благословия и в същото време неговото проклятие.
Може би трябваше да се ожени за нея.
При тази мисъл буцата в стомаха му натежа още повече. Беше готов да завие от болка.
Много добре знаеше, че тя, сирачето, отгледано в манастир в дивите гранични области, не може да стане съпруга на бъдещ граф. Родителите му никога нямаше да дадат съгласието си. Щеше само да нарани ангела в ръцете си, ако го представеше пред семейството си. Магнус отново прокле глупостта си. На практика беше превърнал момичето в курва.
Погледът му се впи в крехкото същество, което лежеше в прегръдката му, изпълнено с доверие. „Беше прекрасно, Магнус“ — бе казала тя. Думите се впиваха в плътта му като остри стъкла.
Момичето беше заспало. Спеше в ръцете му. Беше готов да заплаче от угризения на съвестта. Много му се искаше да я събуди и да попита: „Откъде идваш? Каква е тази странна магия, която те заобикаля, която ти позволява да виждаш събития от бъдещето? Наистина ли не знаеш нищо за произхода си? Наистина ли си само сираче, отгледано от монахините?“
Мястото, където лежаха, беше топло. Тялото, притиснато в неговото, беше топло. Магнус зарови брадичка в златната й коса, вдиша дълбоко цветния й аромат и се прозя.
Сигурно ги очакваха още много изпитания, но двамата бяха безкрайно изтощени от онова, което беше зад гърба им. Той усети как умората го надви и затвори очи.
Късно следобед се събуди с ужасен вик. Слънцето вече залязваше, вятърът бе отслабнал, но беше студено. Веднага разбра, че момичето вече не беше под наметката му.