Скочи и се почувства ужасно смешен, докато тичаше гол под дърветата в падащия мрак. Първо трябваше да събере дрехите си. Тя не можеше да е отишла далеч.
Може би събира дрехите си, каза си той и забърза към потока. Намери панталона си и бързо го обу. Намери и подплатения жакет, окачен на един бор.
— Едайн! — извика той. Първия път тихо, защото не се знаеше кой може да е наблизо.
Не я намери на брега. Може би се бе скрила в горичката, за да се облекчи. Или да събере плодове. Или по друга причина. По-добре да се върне.
По гърба му пролази леден страх. Дори да беше отишла да събере дрехите си преди падането на нощта, тя щеше да се върне при него. След онова, което бяха преживели заедно, беше абсурдно да помисли, че е избягала в тази чужда, негостоприемна страна и го е оставила сам.
Той беше убеден в това още преди да види изпотъпканата от тежки копита земя около горичката — мястото, където неизвестни ездачи я бяха вдигнали на гърба на коня и я бяха отвели със себе си.
7
Веднага щом Асгард излезе от стаичката на правния съветник и възседна коня си, за да напусне Единбургската крепост, към него се присъедини сержант от тамплиерския орден.
— Сър Асгард? — Младият мъж стегнато отдаде чест. Бялата му наметка беше с кант на шията, който показваше принадлежността му към ордена. Братята от ордена на свещения храм се деляха на рицари и служещи. Само рицарите имаха право да носят червен кръст на гърдите и гърба на белите си наметки.
Сержантът, който изглеждаше на не повече от двайсет години, напразно се стараеше да остане сериозен.
— Брат Тристан дьо Монтвил на вашите услуги, сър. Възложено ми е да ви заведа в нашата резиденция.
Асгард кимна. Вече не беше нужно да търси подслон за нощта. След като крал Уилям Лъвът беше въвел в страната си повечето от обичаите на френските нормани, съвсем естествено беше тамплиерите да изградят своя резиденция в Единбург.
Като изключим предпочитанията на краля към всичко френско, размишляваше Асгард, докато сержантът го водеше по тесните улички, Уилям със сигурност се интересува от финансовите средства на тамплиерите. Всяка тяхна резиденция беше и банка. Първоначалната задача на ордена — да закриля пътуващите в Светите земи — доведе дотам, че братята започнаха да управляват имуществото на кръстоносците, да изпращат пари в Европа, когато беше нужно, да обменят валута, да инвестират капитали и да дават заеми на европейските монарси. Обяснението беше, че щом един християнин иска да вземе заем, по-добре е да поиска пари от известните рицари монаси, вместо от жалки лихвари като евреите. Или още по-зле — от ужасните италианци.
— Откога съществува тукашната резиденция? — осведоми се Асгард.
Сержантът се обърна на седлото.
— Достатъчно дълго, за да вършим божието дело и да получаваме благословията му, братко.
Асгард едва не се изсмя. Много добре помнеше какъв беше самият той на тази възраст. Набожността струеше като пот от порите му. Но в никакъв случай не беше толкова самодоволен.
В долния град беше паднала лека мъгла. Асгард се уви в дебелата наметка и си припомни времето, което беше минало от онези младежки дни. Дванайсет години.
На възрастта на сержанта живееше с убеждението, че знае всичко — и нищо. Когато пожела да бъде приет в ордена, с него се зае старият брат Робърт. Зелен и нахален, какъвто беше, Асгард не можа да разбере какво искаше да каже старият монах с думите: „Вие желаете голямото и великото, но не познавате строгите правила, които са длъжни да спазват братята от ордена. Виждате ни да ходим с красиви одежди, силни коне, великолепни ризници, но не познавате вътрешния живот на ордена. Ако желаете да останете от тази страна на морето, орденът ще ви изпрати оттатък и обратно; ако искате да спите, трябва да будувате, а ако сте гладни, никой няма да ви даде храна. Ще понесете ли всичко това за честта, за спасението и за благото на безсмъртната си душа?“
Сержантът насочи коня си към пазарния площад. Оттатък градските стени Асгард видя панорамата на есента.
— Резиденцията ни не е в града, сър Асгард — извика през рамо момъкът. — Изградихме дома си извън крепостните стени, за да имаме достатъчно място да сеем жито и да се упражняваме с оръжията.
Асгард погледна втренчено шлема на сержанта.
Не беше трудно да се кандидатираш за приемане в ордена: кандидатът трябваше да е вярващ католик, да е законен наследник на рицар, да не е женен и да не членува в други свещени ордени, да не е задлъжнял, да се отличава със силен дух и здраво тяло и да не е подкупил никого, за да бъде приет в общността.
Наистина просто. Много млади мъже притежаваха необходимите качества, за да отидат в Северна Франция и да станат тамплиери, особено по-млади синове като него. Спомни си колко силно беше желанието му да бъде приет в ордена и потрепери. От дванадесетата си година не мечтаеше за нищо друго. За него тамплиерите бяха нещо като богове.