— Той ще се върне и ще я вземе.
— Залагам половин пени, че няма да го направи — изпухтя другарят му.
Управителят не се изказа, но беше на мнение, че младият рицар надали ще се върне, във всеки случай не и ако имаше малко ум в главата си.
От мястото си на брега Едайн усещаше втренчения поглед на младия рицар.
Макар че беше спуснала качулката над очите си, тя беше видяла как моряците натовариха кораба и го избутаха в морето. До последния момент очакваше младият рицар да отиде при нея и да я покани да се качи на борда. Но той замина без нея.
Смаяна, Едайн най-после разбра, че наистина бяха решили да я предоставят на съдбата и.
Причината беше само в неопитността й. Тъй като познаваше само затворения живот зад високите стени на манастира, изобщо не беше помислила да заговори бързащия млад мъж и да се увери, че наистина ще замине с него.
От друга страна, беше й много, трудно да разсъждава разумно, след като имаше усещането, че са й одрали кожата и всички нерви са се оголили. Светът извън манастирските стени беше труден за разбиране и тя се чувстваше все пообъркана.
Едайн затвори очи, за да се предпази от залязващото слънце и силния вятър. От далечината се чуваха гневните команди на моряците, които вече вдигаха кожените платна.
Трябваше да предприеме нещо, защото вдигнеха ли платната, корабът трудно щеше да обърне сред високите вълни. Прокара език по сухите си устни и призова в мислите си червенокосия млад рицар.
Не беше особено умно да го призове, но нямаше избор. За съжаление беше чакала твърде дълго. Макар да се страхуваше, че ще й задава неприятни въпроси — или дори ще я укори, че го е призовала с дяволски средства.
Въпреки това трябваше да действа.
Знаеше, че призованият от нея обикновено чуваше лек шепот в ухото си. Съвсем тих, но толкова властен, че никой не можеше да му устои.
Тя въздъхна дълбоко и отправи призив към непознатия.
Моряците гребяха в равномерен ритъм. Вятърът се удряше в кожените платна, вдигнати едва наполовина. След минута, без всякакво предупреждение, младият събирач на графските данъци вдигна ръка. Викът му бе заглушен от рева на вятъра, но морякът на кормилото направи рязък завой и гребците излязоха от такта. Кожените платна се свлякоха на палубата и я покриха цялата.
Един от придружителите на управителя извика смаяно:
— Направи го! Връща се да я вземе!
Сякаш беше очаквала този миг, младата жена се изправи и вятърът развя синята й наметка.
Управителят на Дьо Брийс смуши мулето си и животното неохотно продължи напред. Помощниците му го последваха. Изведнъж се разтрепери целият и бързо разбра, че треперенето нямаше нищо общо със студения вятър, който свиреше в ушите му.
Младият рицар наистина се връщаше да вземе момичето. Ако не го беше видял със собствените си очи, нямаше да повярва. Света майко божия — малката бе успяла да го спре! Изпрати му посланието си по въздуха, на голямо разстояние, и го принуди да се върне!
Управителят стегна юздите и мулето се разбърза. Трябваше по-скоро да се махне оттук, да се отдалечи от брега.
Да не види как омагьосаният млад глупак ще я отнесе на кораба си.
2
Едрият рицар напразно се опитваше да хване две прасенца, които се бяха откъснали и се мушеха между гребците. Трудна задача, защото корабът отново и отново се надигаше, за да се изкачи по могъщите вълни на Ирландско море, след което стръмно се спускаше в следващата падина.
Моряците сякаш не се притесняваха особено от постоянното нагоре-надолу. Те гребяха равномерно, със силни тласъци, макар че греблата им често не стигаха до водата. Червенокосият капитан обаче често-често се хващаше здраво за мачтата, за да не бъде изхвърлен през борда.
Едайн наблюдаваше ставащото от мястото си на кърмата, без да сваля качулката от главата си. Силният млад рицар щеше да я отведе далече от хората, които я бяха извели принудително от манастира. Далеч от похитителя й Айво дьо Брийс, който искаше да я омъжи за един от крепостните си, за да я вземе в собственото си мръсно легло. За съжаление тя все още не разбираше защо тъкмо този дългокрак, широкоплещест, червенокос рицар беше избран за неин спасител. Изглеждаше твърде млад и неопитен за такава задача. Въпреки това вътрешният глас й нашепваше, че всичко ще завърши добре.
Тя го видя да се мушва под една пейка, за да хване немирното прасенце. Очевидно спасителят й не беше свикнал с люлеещи се кораби, нито знаеше как се ловят непокорни животни. Огледа внимателно забележително красивото лице с дръзки черти, ядно смръщеното чело. Вятърът донесе до нея откъслеци от проклятията му, когато свинчето отново се измъкна между краката на гребците и мъжете избухнаха в гръмък смях. Никой не се притесняваше от затрудненията на водача си, двама-трима открито му се подиграваха.