Едайн не се усмихна.
Беше очаквала, че при слизането си на брега младият рицар ще й каже нещо. Вместо това той дойде при нея, вдигна я на ръце и без да каже дума, я пренесе през вълните и я тръсна на чувалите с жито. Оттогава и той, и екипажът имаха много работа с поддържането на курса, за да й обърнат някакво внимание.
Не беше необходимо да си блъска главата с последствията от постъпката си. Повечето хора се объркваха, когато ги призовеше. Някои обясняваха, че по точно определена причина, която били забравили, отишли на точно определено място, за да направят нещо важно.
Може би този внушителен рицар не обичаше да мисли. Едрите и силни мъже не си губеха времето да мислят, а направо действаха. Може би изобщо не му беше дошло на ум да се учуди защо се е върнал да я вземе.
Едайн изтри пяната от лицето си. През зимата Ирландско море не беше никак гостоприемно. Сивата вода беше пълна с „бели коне“, както ги наричаха моряците. Само господ и светците знаят къде отиваме, помисли си тя и прехапа устни.
Стана й студено и сплете ръце под наметката, докато с болка размишляваше, че беше чакала твърде дълго, докато повика червенокосия рицар.
Не обичаше да призовава чужди хора, правеше го само когато трябваше да им помогне, а не за себе си. Така беше например със старата сестра Жана-Огюста, градинарката на манастира, която толкова се залисваше с растенията си, че забравяше всичко наоколо и закъсняваше за общата молитва. Ала щом Едайн я повикаше, зарязваше зеленчуците и мотичката си и тичаше към залата с колоните, централното място на „Сен Сюлпис“, където се събираха монахините. На влизане обикновено разперваше дебелите си ръце и задъхано обясняваше, че незнайно как била дошла навреме за молитвата.
Всички се радваха, когато сестра Жана-Огюста се оглеждаше учудено с късогледите си очи и установяваше, че се е озовала точно там, където трябваше да бъде в този час, и въпреки разсеяността си е била точна. Ох, обясняваше с усмивка пълната сестра, имала чувството, че някакъв глас пошепнал в ухото й да не забравя часа на общата молитва, защото абатисата ще се разсърди и ще й наложи строго наказание.
За щастие, продължаваше сестра Жана-Огюста, имало ангели, които бдели над глупачки като нея, иначе никога в живота си нямало да се яви навреме за молитва или някъде другаде. Била точна само на местата, които обичала — кухнята и градината.
Тогава Едайн беше решила, че прави добро дело, като призовава сестра Жана-Огюста за общата молитва. Защото, когато закъсняваше и я наказваха, добрата сестра страдаше и другите монахини страдаха заедно с нея. Абатиса Клотилда налагаше наказания, които бяха омразни на сестра Жана-Огюста: да се моли в продължение на четири часа, коленичила в мрачния манастирски параклис, в ранните утринни часове, когато наоколо нямаше никой и зад всяка сянка и всяко скърцане дебнеха демони и зли духове. Даже в параклиса.
Какво толкова, успокояваше съвестта си Едайн, че понякога съм изпращала кратки послания на сестра Жана-Огюста, която работеше до самозабрава в любимата си градина? Като си помислиш, едно тихо, бързо пошепване в ухото й не беше нищо страшно.
Едайн отново потрепери. Този следобед на брега беше напълно ново преживяване за нея. За първи път изпита истински страх. Никога преди това не беше изпитвала това чувство. Представата, че можеха да я оставят съвсем сама там, я накара отново да потрепери.
Върху кораба връхлетя огромна вълна, която грубо я изтръгна от мечтанията й. Един моряк се покатери на мачтата, за да обърне платното. Едайн падна върху чувалите с жито и се нагълта със солена вода. Единственото успокоително беше, че не й стана лошо.
Откакто излезе принудително от манастира „Сен Сюлпис“, тя се чувстваше все по-зле. Понякога и най-лекият шум, и най-слабото възприятие от „външния“ свят беше като болезнено удар: дрезгав вик на моряк, вълните, които се удряха в корпуса на кораба, студът, мокротата… Сякаш тялото й беше ново и крехко, недостатъчно закалено за грубия свят, в който я изхвърлиха.
— По дяволите, Ротгар — извика дрезгав мъжки глас, — задръж го де! — Младият капитан се бе промъкнал между пейките на гребците и с меча си подкарваше прасето към един от въоръжените войници, застанал до мачтата.
Едайн спря поглед върху наситеночервените къдрици, които падаха под шлема му. После премести очи към широката момчешка уста, стисната в мрачна решителност. Въоръжението издаваше, че е син на благородник: шлемът беше позлатен, а ризницата му сигурно струваше повече от целия кораб заедно с моряците. Да не говорим за великолепния меч, окачен на позлатен колан, който постоянно се пречкаше в краката му, докато гонеше прасето.