Двама моряци спряха да гребат, за да видят как красивият млад рицар падна на колене и посегна между краката им, за да сграбчи квичащото животно.
Точно в този миг Едайн разбра, че трябваше да приеме едно ново развитие: от днес нататък животът й тръгваше по друг път, напълно различен от досегашния. След като рицарят Дьо Брийс я отвлече от манастира и след като неочакваната смърт на определения й жених я спаси в последната минута, сега й предстоеше нещо друго. Беше попаднала в морето, сред чужди хора, и не знаеше къде ще слезе на сушата.
Монахините я бяха научили да не се отдава на отчаянието. Трябваше да продължи, все едно какво я очакваше, с онази дълбока вяра, за която винаги говореха свещениците.
Освен това тя разполагаше със свои собствени, специфични средства. Не можеше да разкаже на никого, но когато рицарят Дьо Брийс я взе от манастира въпреки протестите на монахините, вътрешният глас се обади и я успокои.
Отдавна знаеше, че спокойният, закрилян живот в „Сен Сюлпис“ ще претърпи дълбока промяна. Все едно дали й харесваше или не, трябваше да се примири: след годините на тихо, хармонично, изпълнено с любов и внимание съществование сред монахините всичко щеше да се промени. Сестрите я изпратиха с плачове. Даже абатисата беше проляла горчиви сълзи.
„Запази спокойствие — съветваше я вътрешният глас. — Не се предавай на тъга.“
Междувременно Едайн знаеше, че винаги ще си спомня с много болка за този част от живота си: спокойните, протичащи по строго установен ред дни в манастира, където най-важна роля играеха молитвата и почитането на бога. „Примата“, първата молитва, която започваше по първи петли. „Терцата“, на която монахините се събираха след изпълнението на утринните си задължения. „Секстата“, която беше непосредствено след обяда. „Ноната“ — добре дошла почивка в полумрака на параклиса, където сестрите четяха молитвите си. И благословената вечерна молитва при падането на мрака в края на работния ден. Накрая „Комплетата“, преди да се приберат в килиите си.
Дори тук, в открития кораб, с лице, опръскано от морската пяна, тя усети почти физически мирната тишина в манастира „Сен Сюлпис“. Помириса свещите в параклиса, вдъхна приятния аромат на вечерите, които приготвяше сестра Жана-Огюста. Макар че беше далеч от манастира, тя изпита топла утеха. Нищо, че тази част от живота й беше приключила.
Едва сега Едайн осъзна, че през цялото време беше зяпала младия рицар, който най-сетне бе уловил свинята и се мъчеше да върже краката й, докато войникът я държеше. Освен това дневната светлина изглеждаше странно променена и мачтата беше заобиколена от недействително зеленикаво сияние.
Когато отново погледна двамата мъже със свинята, Едайн невярващо присви очи. Беше видяла голото тяло на червенокосия млад рицар! По мистериозен начин ризницата, дебелият жакет и долните дрехи бяха станали невидими.
Едайн примигна неколкократно, но картината не се промени. В името на бога, отново го виждаше гол! Как да повярва на очите си?
Не можеше да отвърне поглед. Облян от странната светлина на залеза, рицарят стоеше съвсем гол пред смаяните й очи. Никога, през всичките тези години, изпълнени с предчувствия и видения, не беше виждала нещо подобно.
Освен това никога досега не беше виждала гол мъж. Съзнаваше, че го зяпа с отворена уста, но не можеше да извърне глава. Все пак идваше от манастир, където нямаше мъже — освен двама старци на портата и няколко момчета в оборите.
Без дрехи той изглеждаше още по-силен — с големи ръце и крака, със силни бедра и мускулести рамене на роден боец с меч. По тялото му не се виждаха белези, а мъжествеността му беше наистина впечатляваща.
Вътрешният глас й каза, че този млад езически бог не е притежавал много жени. Беше от знатен произход, горд, а може би и твърде взискателен, за да се забавлява с обикновени уличници. Освен това се плашеше от девственици. Преди много години беше спал с девствено момиче и то беше единственото в живота му. Вътрешният глас й каза още, че рицарят е на двайсет и шест години.
Малкото прасе отново успя да се освободи и избяга, макар че задните му крака бяха вързани. Рицарят нададе гневен вик и се втурна след него. В този миг корабът бе понесен от нова вълна и върху палубата се изляха потоци вода.
Едайн спря да диша, когато сиво-зелената стена вдигна товарния кораб почти отвесно и след това го спусна стръмно надолу. Стоката, която не беше вързана, се разхвърча във въздуха. Едайн се вкопчи с две ръце в чувала под себе си.