Кормчията протегна ръка и сграбчи Едайн, изричайки неразбираеми проклятия. Вдигна я във въздуха и щеше да я хвърли през борда, но червенокосият рицар успя да я изтръгне от ръцете му и я скри зад гърба си.
— В името на Тор, вижте я какво направи! — Кормчията отново посегна да я сграбчи. — Тази мръсница е виновна, че заседнахме! Тя е луда, умът й е объркан! Нарочно го направи!
Капитанът стоеше като скала пред нея, но морякът беше решен да му я отнеме.
— Хвърлете я през борда! — изкрещя вбесено той.
3
В скалите, върху които се издигаше Единбургската крепост, бяха издълбани улички като следи от нож в пита шотландско сирене.
Не само в отдавна отминалите времена, които никой не помнеше — когато по тези земи живеели великани и други приказни фигури, — но и през скорошното владичество на саксите на тази скала се издигаше крепост, която предлагаше убежище по време на война и защитаваше селището, разпростряло се в подножието й. Сега, през двадесетата година от управлението на крал Хенри II, гранитните скали бяха осеяни с пътеки и улички, обградени с къщи, складове, колиби, магазинчета, кръчми и гостилници. Имаше и много палатки, които почти не предлагаха защита на бедните хора, които живееха в тях, защото нямаха пари да си позволят нещо по-добро.
Уилям Лъвът, кралят на шотландците, брат на починалия Малкълм, известен с храбростта си, пребиваваше често в крепостта на скалата и потокът от придворни не секваше от сутрин до вечер. Едър мъж, възседнал червено-кафяв жребец, облечен с бялата туника на тамплиер, яздеше по средната улица, като водеше за юздата великолепен черен арабски жребец.
Много скоро неспирно носещото се човешко множество изтика тамплиера към също така препълнения край на улицата. Нормански войници маршируваха към крепостта, командвани от едър рицар и следвани от група монаси. След тях вървеше младо момиче във вехта рокля за танци. Собственикът му го беше вързал с ремък за шията и го влачеше след себе си. От двете страни на пътя седяха шотландци от далечните планини, обърнали гръб на вонящите канавки.
Такова нещо може да се види само в земите на шотландците, каза си Асгард дьо ла Герш, докато наблюдаваше тази сцена. Както беше пълна с боклук, със свободно тичащи животни и мърляви шотландци, Единбургската крепост правеше впечатление на доста западнало място. Макар че едрият му жребец стъпваше в опасна близост до мъжете по края на пътя, те не се помръдваха, а гледаха тамплиера с безизразни лица.
Доколкото изобщо може да се различи нещо като лице под буйните, никога неподстригвани коси, помисли си неволно Дьо ла Герш. Шотландците от високите планини очевидно не се и бръснеха. Безформените им шапки не бяха в състояние да скрият сплъстените кичури, които без преход преминаваха в дълги рошави бради. Макар че все още беше зима, повечето от тях ходеха боси. Стъпалата им, освен с дебел слой мръсотия, бяха покрити и с корави мазоли. Всички носеха ирландско-шотландската шафрановожълта риза, която стигаше до коленете, и върху нея наметки от еленова кожа. Редом с тях, каза си Асгард, дори най-големият варварин в Ориента изглежда цивилизован. При по-внимателно вглеждане обаче човек можеше да открие невероятни украшения. Стари, тежки златни верижки красяха немити вратове, сребърни и златни гривни с кехлибар и скъпоценни камъни висяха на косматите китки или дори на глезените. По ръцете, осеяни с белези от битки, блестяха златни и сребърни пръстени, също украсени с камъни.
В Лондон му бяха разказали, че водачите на шотландските кланове не се отличавали от подчинените си дори по облеклото. Но тук видя на няколко глави еленови рога, чието върхове бяха позлатени, както и няколко орлови пера, събрани със скъпоценен камък — очевидно знаци на водачи.
Шотландците не се притесняваха от внимателния му оглед и от своя страна оглеждаха без стеснение едрия кръстоносец с шлем от полирана стомана, висящ на колана меч и щит. Асгард носеше бялата туника на бедните рицари на Свещения храм в Йерусалим с голям червен кръст на гърдите и гърба. От разменените помежду им думи можеше да се заключи, че разговарят за него.
Какво от това, помисли си развеселено той. Мисията, която го бе довела в Шотландия, вероятно щеше да го задържи тук най-много до Коледа. За толкова кратък престой не си струваше да научи варварския им галски език.
Изведнъж Асгард се озова на една и съща височина с младото циганско момиче и господаря му. Инстинктивно следвайки повелята към всички тамплиери да обичат ближните си, той извади от кожената торбичка на седлото си парче хляб и го хвърли на момичето.