Макар че главата на циганката остана сведена, тънките кафяви пръсти се стрелнаха във въздуха и уловиха хляба. Черните очи под гъстата тъмна грива го погледнаха с благодарност. За нещастие мъжът я придърпа с ремъка към себе си, преди да е успяла да захапе хляба.
— Нали знаеш, че трябва да ми даваш всичко, което ти хвърлят! — изсъска той и я зашлеви през лицето. — Още ли не си се научила!
Момичето спря като заковано и сведе глава към земята. Циганинът демонстративно отхапа от хляба и задъвка с наслада.
Асгард бе проследил сцената с безизразно лице, но сега съвсем леко докосна с шпорите хълбоците на жребеца си. Конят реагира веднага, тамплиерът се наведе от седлото и заби железния си юмрук в гърба на циганина.
Движението на коня и ездача беше толкова бързо и гъвкаво, че почти никой не забеляза удара. Циганинът изкрещя от болка, политна напред и падна на коленете пред шотландците, които го поздравиха с шумен, подигравателен смях.
Асгард спря коня си и намести желязната ръкавица.
— Вземи хляба, момиче — нареди той.
През това време шотландците невъзмутимо прехвърляха циганина от ръка на ръка, като си подвикваха неразбираеми думи и се смееха дрезгаво. Накрая го метнаха на пътя. Момичето побърза да натъпче устата си с хляб, обърнато с гръб към господаря си, който се изправи и се опита да почисти лице от уличната кал.
Сред редиците на шотландците се надигна висока фигура и направи няколко крачки към Асгард.
— Бог с вас, тамплиере — поздрави мъжът на полуразбираем нормански. — Много сте далече от Йерусалим. Какво търси един от верните Христови рицари в крепостта на шотландския крал?
Асгард огледа внимателно непознатия. Не беше норманин, макар да говореше езика му.
Шотландецът беше един от най-грамадните мъже, които някога беше виждал, истински великан с червеникаво сива коса, нахлупил шапка с орлови пера и увит в дълга вълнена наметка на червени и черни карета, стегната на талията с колан, а надолу образуваща нещо като пола.
— Руайг Мор — каза шотландецът и посочи зад гърба си. — Моите хора, кралската гвардия на лъва.
Такива ли бяха хората на шотландския крал? „Кралската гвардия“?
Тамплиерът с мъка потисна усмивката си.
— Бог с вас, вожде. Аз съм Асгард дьо ла Герш от Мортрен в Нормандия, член на братството на бедните рицари на свещения храм, наричани тамплиери. Ако не ви виждах пред себе си, щях да заложа прекрасния си кон, че разговарям с нормански брат.
Мъжът насреща му избухна в смях.
— Норманският език излиза лесно от устата ми, защото цели шест години служих на добрия крал Балдуин в Йерусалим — обясни той. Пронизващите му очи огледаха коня и ездача. — Лъвът не е тук — съобщи кратко той. — Него ли търсите?
Асгард кимна.
— Идвам при крал Уилям, но мога да говоря и със съветника му Найджъл Фицгамлин. Казаха ми, че той изпълнява службата си в крепостта.
За миг в очите на шотландеца пламна нещо, което Асгард не можа да прецени. Може би недоволното предположение, че кралят е довел в земите си още един норманин. Веднага след това искрата изчезна.
Руайг му показа пътя и обясни как да намери кралския двор и стаята на съветника, дори повървя малко с него.
На следващото кръстовище тамплиерът се сбогува с шотландския водач и смушка коня да ускори ход. Черният арабски кон препусна след другаря си, като нервно мяташе глава насам-натам и теглеше юздите. Скоро след това минаха покрай младата циганка, която седеше на стъпалата пред един каменен кръст и дъвчеше последното парче хляб. Тъмнокожият циганин го изгледа мрачно.
Това му напомни нещо. Наведе се от седлото и изрече съвсем тихо, за да не го чуе никой друг:
— Ако още веднъж я удариш, ще ти изпратя най-страшното небесно проклятие. Плътта ти ще изгние и ще прекараш остатъка от дните си сред болни от проказа, с купичка за подаяния и камбанка, която да съобщава на здравите, че идваш.
Още преди Асгард да е довършил заплахата си, циганинът се отдръпна стреснато. Очевидно приемаше всяка дума за чиста монета. Тамплиерът му кимна и продължи пътя си.
Естествено той нямаше силата да прокълне някого, само глупак или циганин можеше да повярва в такава възможност. А и никога не би проклел човешка душа в името на господа.
Причината беше, че самият той, Асгард дьо ла Герш, бедният тамплиер, един от избраните божии рицари, бе силно разколебан във вярата си.
В настлания с камъни вътрешен двор тамплиерът бе посрещнат от стражи в плетени ризници и нормански оръжия. Показа им пълномощното си, подписано от посланика на шотландския крал в двора на Хенри. Двама войници го отведоха в малко помещение в крепостната стена. Асгард мислено одобри образцовия ред. Имаше чувството, че се намира в норманско укрепление в Лондон.