— Да, господин професоре! — каза Хосе, закачи фенера за една халка, висяща от тавана, и застана до вратата.
Старчето изми ръцете си, изтри ги с марля, напоена в спирт, и се залови с ранения.
Хосе стоеше вдървен и гледаше съсредоточено как сенките от ръцете на професора играеха по стените.
Самберг работеше мълчаливо. Ловко и сръчно вземаше ту един, ту друг инструмент. Той дори не беше благоволил да си свали пардесюто и шапката.
Огънят в хижата се разгоря и започна да става горещо.
Накрая професорът се изправи и процеди:
— Готово!
После прибра бавно инструментите в чантата си и се изправи до вратата:
— Поддържайте огъня! — нареди дрезгаво той. — Аз съм в колата. След два часа ще дойда, за да проверя състоянието на болния.
— Но… професоре, аз не мога да остана! — плахо съобщи Хосе.
— Ха! Великолепно! Умопомрачително!… Помолихте ме за помощ, а сега си отивате. Моля… — с презрение изсумтя Самберг и му посочи вратата.
— Вие можете да си мислите, каквото искате за мен — промълви объркано Хосе, смутено пристъпвайки от крак на крак. — Но аз не мога да остана. Трябва да тръгна. Много е важно…
— Няма нищо по-важно от човешкия живот, млади момко! — троснато го сряза старчето, разхождайки се нервно из хижата. — И основната грешка на човека е тази, че всички дребни и маловажни нещица поставя над него. Раненият кон никога няма да започне да танцува на манежа, преди да е оздравял. Човекът обаче ще го направи. Но какво чакате?… Тръгвайте!
— Но аз… аз — смутено измърмори испанецът. — Аз наистина имам причини…
И той разказа на професора онова, което се беше случило днес при пропастта Дяволското копито.
— Дяволското копито! — озадачено възкликна Самберг. — Разбирам. Извинявайте. Но аз не смятам да стоим тук цяла нощ. След два часа болният ще бъде по-добре и ще го откараме в града. В хижата не може да остане…
— Разбира се! — съгласи се Хосе. — Два часа мога да остана.
— Благодаря ви! — каза професорът и излезе. Испанецът се приближи до ранения. Бузите му бяха порозовели и той дишаше равномерно.
Нощта течеше бавно.
След два часа Самберг се върна. Той провери пулса на катастрофиралия, постави му някакви инжекции и съобщи: — Можем да тръгваме. Хванете носилката! Пренесоха го до колата и го сложиха на задната седалка.
— Качете се и вие! — предложи му професорът. — Ще ви закарам до града.
— Благодаря, но трябва да отида най-напред до завода, където работи Пиер-Ален — отклони поканата му Хосе. — В града ще отида след това.
— Как се казва този завод?
— „Жано“! Това е един завод за електродомакински уреди на фирмата „Жано“.
— Качвайте се! Той е на пет километра преди града. Ще ви сваля там — предложи Самберг.
Хосе седна на предната седалка до професора и тръгнаха.
— Другият ви приятел, Луи, при пропастта ли остана? — неочаквано попита старчето.
— Да! За да може, ако срутването се слегне, да им помогне…
— Великолепно! Благородно… — кимна с глава Самберг.
По-нататък пътуваха мълчаливо. Професорът караше бавно, внимателно и все пак доста ловко вземаше острите завои на шосето. На един кръстопът спря.
— Вие трябва да слезете тук! — обърна се той към Хосе. — Заводът „Жано“ е на около километър по шосето вляво.
— Благодаря! — избърбори испанецът. — Много ви благодаря. Моля да ме извините, но имам една молба към вас…
— Кажете! — недружелюбно го прекъсна старчето.
— Бих искал да узная, когато раненият оздравее. Ако е възможно, дайте ми адреса си!
— Адресът ми! — Самберг го погледна мрачно. — Моят адрес не ви е нужен. Дайте ми вашия и болният сам ще ви напише писмо. Нещо друго искате ли?
— Не! Не… — извика объркано Хосе. — Довиждане. — И си тръгна.
— Великолепно! Умопомрачително! — измърмори сопнато професорът и даде газ. Но изведнъж спря, отвори вратата и извика:
— Хей, елате тук!
Хосе се обърна и неохотно тръгна към това чудато, неприветливо старче.
— С каква цел ще ходите утре до града? — попита Самберг.
— За да пусна една телеграма.
— Дайте я! Аз ще я изпратя. А вие след завода се връщайте горе при Дяволското копито.
На испанеца му се стори, че в тъмното старчето се усмихва.
— Благодаря ви! — каза признателно той. — Един момент само, да напиша текста на телеграмата.
Извади бележника си и написа кратко съобщение до пещерния клуб „Ла монтаня“ за случилото се. Вместо адрес написа своето име, името на града и „до поискване“. После подаде листа на професора.
— Ще я пусна веднага! — увери го той. — Довиждане! — И отново рязко потегли.