— Достатъчно! — прекъсна го безцеремонно Професора. — Фантазия не ви липсва. Но всичките тези неща са ако… ако… А човечеството върви бавно и сигурно към гибелта, която само си подготвя… След дълги изследвания — продължи хладно Самберг — достигнах до извода, че човекът е тръгнал по погрешен път на развитие. Еволюцията винаги предоставя няколко пътя и човекът е избрал грешния.
— Какво имате предвид?
— Пътя на техническата цивилизация! Човекът хвърля енергия, сили и средства, за да си създава все нови и нови механични играчки, които неумолимо и жестоко го отдалечават от човешката му същност.
Професора се изправи с мъдър вид на човек, комуто тези неща са напълно ясни, и с печален глас заяви:
— Човекът крие в себе си мълчаливи загадки. Неизвестни способности, за които дори и не подозира. Непроявени тайни. Когато и да се обърне назад и да хвърли поглед към миналото си, на човека му се струва, че не е изживял живота си, както трябва. Че нещо е пропуснал. Че нещо е трябвало да му се случи, но е минал покрай него. Нима не е очевидно, че всеки човек е нещо много по-дълбоко и по-широко от това, което показва?
— Но всичкото това е от естествената жажда за знания, от любопитството, вложено в човека — възрази Ивац. — Та, ако щете, то идва дори от несъвършенството и безкрайността човешката фантазия. От страстния му стремеж към красотата и безкрайността — вечния двигател на прогреса. Нима можете да отречете, че науката изведе човека от света на приказките. Направи го всесилен.
— Еволюцията като опитен хирург отстранява всички свои рожби, които не са й нужни — продължи професорът, без думите на българина да му направят каквото и да било впечатление. — Не бива да допуснем природата да направи с човека това, което някога направи с гигантските гущери. И аз ще спася хората!
— Не разбирам как? — учудено го прекъсна Ивац. — Нима наистина мислите, че можете да се борите с цялото човечество, за да ви позволи да го спасите.
— Да! Ако потрябва, ще го унищожа цялото, но ще го спася! — отсече троснато старчето. После направи няколко нервни крачки из стаята и най-неочаквано запита: — Чели ли сте Данте?
— Разбира се — засмя се българинът.
— Но не много внимателно — заключи професорът, извади от катедрата си една разкошно подвързана черна книга, разтвори я и каза: — В песен десета, стих сто и осми на първата част на „Божествената комедия“ — „Ад“, великият флорентинец пише:
Е? Аз успях да направя такава „врата на времето“!
Ивац отново започна да мисли, че професорът е луд. За каква „врата на времето“ му говореше? И какво общо имаше тук Данте?
— Машина на времето хората винаги са мечтали да направят — продължи да обяснява Самберг. — Но за да отиват в миналото или в бъдещето. Водени от любопитство или от користни цели. А аз направих тази „врата“, за да спра времето. За да не могат знанията да отиват напред. И човекът да забрави плодовете на техническата цивилизация.
— А как ще се справите със знанията, които хората вече притежават?
— О, това е най-лесното! — възкликна старчето — Имаме такива средства, че ще накараме човечеството да забрави всичко. Ще го върнем в онова далечно време, когато невежеството не е било порок, а начин на съществуване…
Ивац гледаше объркано, смутено, мъчейки се да осъзнае чутото. Той не можеше да различи кое в думите на професора беше родено от лудостта му и кое беше истина. Все пак институтът реално съществуваше! А може би съществуваха и средства за изпълнение замислите на Самберг.
— Разбрахте ли сега какви са целите и с какво се занимава Институтът за спасяване на човечеството и света? — попита тържествуващо старчето.
— Да… — отговори неуверено Ивац.
От целия разговор той единствено разбра, че институтът е съставен от фанатици, които не готвеха нищо добро на човечеството. Случаят с Пиер-Ален говореше, че те не се шегуват.
— Ще станете ли помощник на доктор Янсен? Или да ви потърсим друга работа?… — попита иронично професорът.
— Да! — отговори твърдо Ивац.