След малко Луи се показа от тъмнината.
— Готово! — съобщи той.
— Спасителните групи все още ги няма! — загрижено промълви Хосе. — Какво ли може да се е случило?
— Предполагам, че въобще не са тръгнали! — отвърна Луи. — Ти оставаш тук, а аз ще сляза в града. Не можем повече да чакаме. Пиер-Ален и Ивац вече трето денонощие са в бездната…
— А ако се разминеш с тях по пътя? — попита испанецът.
— Едва ли… — махна с ръка Луи. — Но ако се разминем, ще се върна. Така ще бъде по-добре. Утре пусни отново потока към Дяволското копито. Аз не вярвам много в това начинание, но… Довиждане!
Единадесета глава
В лабораторията на доктор Янсен
Ивац се събуди много преди началото на деня. Седна на леглото и се замисли. Прехвърляше в паметта си разговора с професора. Беше чувал за какви ли не противници на човешкия прогрес; беше чел за какви ли не песимистични теории на учени, вещаещи края на света, но никога не си беше давал сметка колко опасни можеха да бъдат те.
Най-много го плашеше откровеността, с която разговаряха с него… Първо доктор Янсен. После професорът… Нима институтът беше толкова неуязвим, че те не се страхуваха от нищо и пренебрегваха и най-елементарните норми на предпазливост. А може би трябваше да използува именно това. Доктор Янсен му позволи да се разхожда свободно навсякъде. Трябваше да намери изход! Да освободи Пиер-Ален и да предупреди света какво се крие на дъното на Дяволското копито…
В стаята стана светло. Бяха запалили изкуственото слънце.
На вратата се почука.
— Да — извика нервно Ивац.
Влезе доктор Янсен. Беше облечен с познатия бял костюм и жълта връзка. Носеше черна кожена чанта.
— Здравейте! — поздрави любезно той. — Как спахте?
— Благодаря! Добре — отговори сдържано българинът. — Заповядайте! Седнете!
Доктор Янсен се настани на един от столовете — извади кърпичка, свали очилата и започна да трие стъклата им.
Ивац видя очите му. Бяха сини.
— Пригответе се! — каза неочаквано докторът. — Трябва да тръгваме за работа.
— Къде? — запита изненадано Ивац.
— В моята лаборатория. Нима забравихте, че сте ми помощник?
— Не, разбира се — повдигна рамене българинът. — Сега ще бъда готов.
Той плисна няколко шепи вода на очите си, облече същия кафяв костюм и се върна при доктора.
— Можем да тръгваме.
— Много добре! — усмихна се доволно Янсен. — Ще отидем пеша. Лабораторията е близо. Освен това ще имате възможност да разгледате извора.
— Какъв извор? — попита заинтригуван Ивац.
— Ще видите! — загадъчно го стрелна с очи докторът и отвори вратата.
Излязоха от сградата. Слънцето блестеше, неподвижно, с бяла ослепителна светлина. На площада нямаше никой.
— Ще тръгнем вляво — обясни делово Янсен. — По коридора, който се вижда ето там.
Ивац проследи ръката му и видя открояващия се в стената по-тъмен правоъгълник на коридор.
— Много се радвам, че се съгласихте да станете мой помощник — продължи докторът. — Ще научите десетки интересни неща. И ще видите такива работи, за които не сте и мечтали. Професорът разказа ли ви с какво се занимава Институтът за спасяване на човечеството и света?
— Да — отговори сдържано Ивац. — Но аз приех всичко като една шега. Мислите, които Самберг ми изложи, са интересни, но неосъществими. Впрочем аз му казах това. И после всичките тези заплахи за края на света звучат несериозно. Ненаучно!…
— Но само така звучат! — усмихна се иронично доктор Янсен. — Когато се запознаете с целия институт, ще се убедите, че всичко е много сериозно. И осъществимо… Въпрос на време…
— От колко години работи институтът?
— От десет.
— И никой не знае за него?
— Разбира се! Но това не е толкова сложно… Ето го и извора! Без него нашето съществуване тук би било невъзможно.
Ивац видя, че коридорът се е разширил в неголяма зала, основната част от която е заета от езеро. Над него се люлееха облаци пара, които се издигаха нагоре и изчезваха в малък отвор върху свода на залата — явно всмуквани от мощен вентилатор.
— Минерален извор ли е? — попита любопитно българинът.
— Да! — потвърди водачът му. — Но студен. Водата му се подгрява изкуствено до температура 80 градуса… На него се дължи животът на целия институт.
— Къде се оттича? — продължи да разпитва Ивац.
Янсен му даде знак да го последва. Заобиколиха езерото.
— Ето тук има сифон! — посочи той малък водовъртеж — отвор с незначителни размери: 30 на 40 сантиметра. Водата влиза, тече по незнайни подземни пътища и се появява отново на повърхността в подножието на планината. Опитайте я!