Българинът се наведе да гребне с шепи, но докторът рязко го дръпна.
— Недейте! Ще се опарите…
Той извади от чантата си глинена чаша, напълни я от езерото и му я подаде.
Ивац духна два-три пъти, за да изстине водата, и предпазливо пийна няколко глътки. Водата силно миришеше на сяра, но не беше неприятна на вкус.
— Лековита ли е? — попита той.
— Разбира се! — потвърди докторът. — Но в института болни няма. Професорът е такъв невероятен лекар, че за болести въобще не може да се говори.
— Нима колегите по съдба на моя приятел Пиер-Ален са здрави? — недоверчиво попита Ивац.
— Разбира се! — увери го невъзмутимо докторът. — Поне аз не съм чул някой от тях да се е оплаквал от нещо… Да вървим.
Продължиха по-нататък и след малко излязоха в огромна зала. Но това се разбираше само по свода, окичен с пещерни образувания, защото подът беше ограден с висока непроницаема зелена ограда. Точно там, където излязоха, се виждаше масивна желязна врата. Янсен се приближи до нея и почука.
— Чичо Андре! Отвори!
Вратата се открехна и Ивац видя захилен нисък човек с бяла коса, бели засукани мустаци и черни рунтави вежди. Зелената му престилка беше разкопчана и под нея се виждаше сив пуловер, изплетен от груба вълна.
— Това е нашият нов помощник — обърна се към него доктор Янсен, — Ивац Павлинов. Българин. Биолог.
На устата на човека грейна широка доверчива усмивка.
— Наричайте ме чичо Андре и никога няма да съжалявате за това! — с мек напевен глас избърбори той.
Българинът смутено стисна протегнатата му ръка.
— Чичо Андре, има ли нещо ново? — попита докторът.
— Вълците са добре! — съобщи лаконично човекът. — От другите ни деца само дивите прасета са неспокойни. И соколът скитник. Иначе можете да кажете, че всичко е наред, и няма да съжалявате за това.
— Добре. Добре… Благодаря! — ласкаво го прекъсна доктор Янсен и го потупа по рамото. — Приготви дивите кози за преглед и нахрани бобрите.
— Всичко ще стане, докторе. Така ще стане, че няма да съжалявате за това! — все така усмихнат заяви чичо Андре и се отдалечи по една алея.
Ивац влезе след доктора и видя, че от вътрешната страна на сградата са наредени най-различни по големина клетки.
— Какво, вие тук имате цяла зоологическа градина? — учуди се той, мъчейки се отдалече да познае животните.
— По-скоро зоокът — скромно възрази Янсен. — Почакайте за момент! Сега ще се върна.
Той влезе в къщичката, която се виждаше вляво от вратата, и след малко се върна с две зелени престилки — много приличащи на тази на чичо Андре.
— Вземете това! — каза докторът, като му подаде едната от тях. — В лабораторията се работи задължително с такова облекло.
Ивац я облече.
— Сега ще ви запозная с нашите деца, както ги нарича чичо Андре — весело го уведоми Янсен. — Сигурно ще ви харесат.
Клетките се намираха на около десетина метра една от друга и бяха свързани с алеи, около които растяха тополи.
— За пръв път виждам зоокът с тополи! — забеляза иронично българинът.
— Тополата е най-древното цветоносно растение — рязко го прекъсна доктор Янсен. — Остатъци от нея са намерени в Гренландия, в земните пластове, образували се преди около сто — сто и тридесет милиона години.
— Това е така, но съществуват мнения, че прекрасната магнолия е по-древна — продължи да се заяжда Ивац. — Ако не говорим, разбира се, за метасеквоята и дървото гинкго. Но нали за животните е все едно какво расте около клетките…
— Вие не ме разбрахте! — миролюбиво каза докторът. — Тополите не растат тук заради уважението, с което съм изпълнен към тях, а защото изследвам причините за тяхната жизненост.
Продължиха покрай клетките. В тях имаше какво ли не: лъв, вълци, лисици, диви кози, бобри, тропически птици, орли, редки змии и папагали, койоти, зайци и дори два носорога и един африкански бивол.
Но не многообразието на животните привличаше вниманието, а тяхната странност. Повечето вълци например бяха без един или два крака. Орлите имаха уродливи израстъци на човките си. Змиите се разхождаха на крака като гущери, от устата на зайците стърчаха дълги зъби.
Ивац внимателно разглеждаше всичко, но не задаваше въпроси, защото предполагаше, че докторът сам ще му обясни всичко.
След като обиколиха клетките, водачът му го поведе по една странична алея и се озоваха пред друга врата.
Едва сега българинът разбра, че оградата, която смяташе за край на залата, всъщност я разделя на две. Докторът отвори вратата. Намериха се в истинско растително царство. Какво ли нямаше там: плодни дръвчета, цветя, тропически лиани, мъхове, треви, зеленчуци, билки, гъби, кактуси, палми… В дъното се виждаха портокалови и лимонови дървета.