Думите му бяха посрещнати с дружен смях.
— Ивац, стига с тия любовни писма! — провикна се Хосе към мъжа, който седеше в палатката. — Ела тук! Изпускаш много. Пиер-Ален накара Луи да замълчи. Затвори му устата с една кокошка.
— Обаче колкото слон! — шеговито напомни Луи. — И при това печена!
— Свършвам вече! — обеща мъжът.
Той запечати писмото, мушна го в раницата си и тръгна към огъня. Но тъй като на въпросното писмо не беше съдено да стигне до човека, за когото беше предназначено, ще си позволя да ви запозная със съдържанието му. Мисля, че това ще ви даде възможност да разберете неща, които до този момент поради оскъдната светлина на запаления огън не сте успели да забележите.
На плика имаше следния адрес: България, град В…, улица „Милин камък“, Светослав Каменов, подател: Ивац Павлинов.
А ето какво пишеше вътре:
„Здравей, Слави,
Обаждам ти се от Прокълнатите планини. Както вече ти писах, получих покана от Хосе Рамонес и Луи Пирс да участвувам в изследването на пропастта Дяволското копито. Ти сигурно си спомняш двамата чужденци, с които миналото лято заедно влизахме в Леденика. Групата наистина беше голяма, но тези двамата навярно си забелязал. Хосе е испанец. Нисък, набит, с мустачки, черна къдрава коса и кръгло мургаво лице. Тогава на импровизирания концерт в Леденика изпълни много темпераментно различни испански ритми с кастанети. Работи като пианист в един ресторант.
Луи е французин. Пълна негова противоположност: висок, слаб, с вирнат нос, нацупена физиономия и две постоянни дълбоки бръчки на челото. Механик е в сервиз за автомобили. Не може да не си го запомнил. Ходеше непрекъснато облечен с риза, по която бяха изрисувани египетски пирамиди, палми и сфинксове. Но не мисли, че е мрачен особняк. Нищо подобно! Шегите просто извират от него. Само че каквото и да каже, винаги остава абсолютно сериозен.
В експедицията участвува и Пиер-Ален. Швейцарец, инженер в един завод в подножието на планината. Той е най-високият пещерняк, който съм виждал. Само 6 сантиметра не му достигат, за да бъде точно 2 метра. Ръководител е на групата. Утре сутринта започваме щурмуването.
Бездната е на около стотина метра от временния ни лагер. Досега никой не е влизал в нея. Един овчар я показал на Хосе. С Дяволското копито са свързани много местни поверия и хората я избягват. Понякога от бездната се чувал вой, виждали се светлини… Луи предполага, че може би вътре падат диви животни или просто вятърът свири в някоя пукнатина…
Нощта в планината е много красива. Вековни борове, дълбоко небе… А недалеч оттук, над бездната, в бледата тъмнина се открояват, изрязани от бурите и времето, варовикови скали с причудливи форми.
Ще ти пиша подробно за експедицията. Приеми много поздрави от мен.
Докато ви запознах с писмото, мъжът беше стигнал до огъня. Полъхна вятър. Червените езици на пламъците литнаха нагоре и го осветиха целия. Той беше млад човек с меки кафяви очи, права коса и дълго открито чело. Широка усмивка смекчаваше силно издадената волева брадичка и правеше лицето му добро и одухотворено.
Изведнъж странен, приглушен вой наруши тишината. Не можеше да се определи точно на какво прилича. В него имаше и скрита мъка, и заплаха, и дихание на нещо непознато, могъщо…
— Бездната иска да ни изплаши! — подхвърли весело Луи. — Хосе, как смяташ, този вой земен характер ли има, или извънземен?
— Щом излиза от Земята, значи е земен! — замислено отговори испанецът.
— Няма защо да гадаем… — намеси се Пиер-Ален. — Утре сами ще разберем. В пет часа сутринта започваме… Предлагам да спим!
— Най-после едно съвсем земно предложение! — извика Ивац и всички се засмяха.
Изгасиха огъня и се скриха в палатките…
Втора глава
Твърде много за един ден…
Сутринта дойде хладна и неприветлива. По околните върхове димяха бели мъгли и мързеливо се издигаха нагоре. Остър, студен вятър издуваше стените на палатките и ги караше да плющят. Изведнъж гората се изпълни с рязък звън. Той сърдито се понесе над поляната, равен, настойчив, пронизителен…
— Ей, Луи, спри този часовник! — провикна се сърдито Хосе. — Ще събудиш цялата планина… Кръвта ми се сгъстява, като го слушам!
— Нищо не мога да направя! — разпери ръце показалият се от палатката Луи. — Звъни, докато се развие цялата му пружина. Устройство за спиране няма.
— Удари го в земята, веднага ще спре! — посъветва го Пиер-Ален.
— Не става! — усмихна се Луи. — Противоударен е…
Четиримата мъже се измиха в близкия ручей, закусиха набързо, сгънаха палатките и нарамили всичко, се отправиха нагоре по склона. Отпред вървеше Пиер-Ален, следван от Ивац, Хосе и Луи.