— Е, какво, харесахте ли стаята?
— Интересно замислена! — промълви уморено Ивац. — Само тези миризми…
— О-о-о! — възкликна докторът. — Забравих да ви предупредя. Това, което ви се е сторило непонятно, всъщност е много просто. Преди няколко години доктор Харм изобрети сетивно, осезаемо кино. Освен звук и картина върху кинолентата се записват и миризми, температури и разни други усещания. Осезаемото кино дава възможност човек по-пълно да изживее това, което му се показва на екрана. Да го почувствува с всичките си сетива. Разбирате ли?
— Да! — отговори Ивац, доста озадачен от току-що чутото. Впрочем той беше чел за съществуването на подобен вид кино, но досега не беше се сблъсквал с него. — Всичко ми е ясно, само не разбирам защо през целия ден ми прожектирахте неща, които и едно дете знае?!
— Просто за да разберете как се работи тук. С по-сложни въпроси не бива още от началото. Да вървим!
Тръгнаха мълчаливо по обратния път.
— Починете си добре! — посъветва го доктор Янсен, когато стигнаха до сградата, в която живееха. — Утре ви очакват много интересни неща. Най-интересните, които сте виждали през живота си. Лека нощ.
— Лека нощ! — повтори учтиво българинът и отвори вратата на асансьора.
— Почакайте! — спря го докторът. — Ако искате топла вечеря, включете телевизора в хола и кажете на човека, който се появи на екрана какво искате.
— Благодаря! — кимна Ивац и натисна копчето за петия етаж.
Тринадесета глава
Очи в очи с непознатото…
Нощта свърши. Ивац сложи в джобовете си няколко шишенца със съобщения и тръгна за работа. Когато стигна до минералния извор, той ги хвърли едно по едно в него, изчака да се скрият във водовъртежа и продължи пътя си.
На вратата на лабораторията стоеше чичо Андре. Като го видя, той се усмихна широко и каза:
— Доктор Янсен е в кабинета си. Помоли, щом дойдете, да му се обадите. Вървете и мисля, че няма да съжалявате за това!
— Благодаря ви, чичо Андре! — кимна Иван. — Да си облека ли работната престилка?
— И така може! — спря го старецът. — Мисля, че няма да съжалявате за това…
Българинът тръгна към кабинета на доктора. Почука и влезе. Янсен не беше сам. До бюрото му почтително стоеше висок широкоплещест мъж с къдрава синя коса.
„От охраната! — помисли си разтревожено Ивац. — Какво ли прави тук?“
— Здравейте! — посрещна го доктор Янсен. — Имам приятна новина за вас. Професорът желае да ви види. Това е голяма чест!…
— Изненадан съм! — не можа да скрие учудването си българинът. Но като забеляза особения начин, по който го погледна високият мъж, продължи: — Много приятно съм изненадан… Професорът е най-интересният събеседник, когото познавам. Всяка среща с него е…
— Господинът ще ви отведе — прекъсна го докторът. — Професорът ви чака!
— Аз съм готов! — кимна в знак на съгласие Ивац, въпреки че току-що научената новина доста го обезпокои.
Мъжът му даде знак да го последва. Излязоха от лабораторията.
Долу на площада стоеше познатото бяло триместно автомобилче. Качиха се в него и след десетина минути бяха пред зелената сграда на професора.
Човекът от охраната го придружи до кабинета на Самберг, позвъни и се отдръпна.
Професорът го чакаше. Той седеше зад ниска масичка от синкав мрамор и съсредоточено остреше дълъг дебел молив. Пред него грижливо бяха подредени десетки други моливи. Щом свършеше с един, Самберг вземаше друг, после трети…
— Великолепно! — плесна с ръце той, когато го забеляза. — Разкошно! Радвам се да ви видя. Искате ли да подострите един молив?
— Не.
— Защо? — разпери ръце професорът и по челото му пропълзя нервна бръчка. — Та това е толкова лесно!
— Може би… — съгласи се Ивац. — Но се страхувам, че пред очите на такъв майстор като вас ще стана смешен. Вие сте издигнали остренето на моливи до изкуство.
— О-о, не, не!… — запротестира усмихнато Самберг. — Аз правя това със съвсем друга цел. Просто когато остря молив, мисля по-добре! Направете ми удоволствие! Подострете един!…
— Ще опитам — скромно обеща българинът и пое подадения му молив.
Той взе нож от масичката и се залови за работа. Подостри грижливо молива, като му придаде конусовидна форма. После направи върху конуса четири еднакви жлебчета, които започваха от неподострената повърхност на молива и свършваха при графита.
— Готово! — съобщи Ивац и го остави при другите моливи.
Самберг внимателно го взе.
— Великолепно! — шумно изрази одобрението си той. — Прелестно! И за какво служат тези изящни жлебчета?