— Разбира се! — отговори доктор Янсен. — Сбирките „Сам срещу всички“ са най-интересното нещо в нашия институт. Завиждам ви, че ще присъствувате за първи път на такова чудо. Впрочем искам да ви дам няколко съвета, преди да отворите кутията. — И красноречиво му даде знак да скрие молива в джоба си.
Ивац го послуша…
— Предполагам, че няма да ви съобщя нещо ново, ако ви кажа, че между петте сетива на човека зрението заема най-почетно място — започна докторът. — Очите са тези, които ни дават възможност да се потопим в неповторимото многообразие на заобикалящия ни свят или да напуснем пределите на Земята и да наблюдаваме милиарди други светове, слънца и звезди в необятните дълбини на Вселената. Любовта, приятелството, враждата си имат свой ням, тайнствен език на погледите и този език често е по-точен от думите, които могат да прикрият истинските чувства.
— Само не ме убеждавайте, че чрез очите се предават някакви волеви токове, флуиди, излъчвания или други подобни глупости! — прекъсна го невъздържано Ивац.
— Бъдете спокоен! — ни най-малко не се смути от думите му Янсен. — Такова нещо не твърдя. Но че при погледите възникват определени усещания, съм готов да споря. Вероятно сте имали в живота си случаи, когато в очите на непознат човек сте съзирали думи, мисли и едва ли не цели изречения. Един поглед може да ви съобщи за скрита опасност, а друг да ви засвидетелствува такава любов, че да не можете да дойдете на себе си. Информация се крие дори в очите на животните. Понякога кон, куче или някакво друго животно ви гледат така, като че ли ще проговорят. И вие разбирате за това само от погледите им.
— Тогава да си говорим само с очите! — опита се да се пошегува българинът.
— Защо не? — съвсем сериозно кимна с глава Янсен. — Съдейки по всичко, зрението и мимиката, особено очната, са играли забележителна роля в първобитното общуване. Аз дори съм склонен да вярвам, че е било възможно на тяхна основа да възникне не нашата, а друга, мълчалива цивилизация.
— Надявам се, че нямате нищо против речта? — насмешливо попита Ивац. Думите на доктора започнаха да го забавляват.
— Нямам! — с неодобрение го погледна Янсен. — Но вие все пак имайте предвид тези неща, когато отворите кутията. Сега ви оставям. Никой няма да ви безпокои. Ще ви се обадя едва когато стане време за сбирката „Сам срещу всички“. Довиждане!
Българинът остана сам. Той обхвана главата си с ръце и се замисли.
Мъчеше се да осъзнае току-що чутото. За какво го предупреждаваше Янсен, като му разправяше всичките тези неща? И кой всъщност беше той? От лабораторията му личеше, че предано и упорито работи за осъществяване плановете на професора… Защо тогава му съобщи, че в молива има скрит микрофон?
Ивац приглади смачканото листче с шифъра и започна да върти цифрите на шайбата, монтирана върху кутията. Когато набра и последната, нещо щракна и тя се отвори. Той видя, че това е книга. Книга, на която кориците се заключваха.
Прелисти първата страница. И изведнъж разбра какво искаше да му каже доктор Янсен.
В тази книга нямаше нищо написано с букви. На всяка страница, в правилни редове, стояха очи. Големи изразителни очи! Кафяви, черни, сини, зелени, пъстри… Като се взря по-внимателно, българинът видя, че очите са разделени две по две, като всяка двойка беше част от лице, от което се виждаха: чело, вежди, клепачи и половината от нос. На страница имаше по пет реда с очи. Те бяха изобразени така, че изпъкваха релефно върху кожените страници на книгата и гледаха втренчено. Ивац започна да ги разглежда и изведнъж усети, че очите се губят от съзнанието му и той проумява цели изречения, като че ли върху страниците имаше най-обикновени букви. Просто не можеше да откъсне поглед от тях. Започна нетърпеливо да прелиства страниците една след друга.
В паметта му нахлуха невероятни неща. Той видя формула за управление на наследствеността; пред него се разтвориха вратите на общества от разумни животни; плиснаха се капките от еликсира на безсмъртието.
Трескаво продължи да разлиства книгата. Какви ли тайни не преминаваха пред очите му: лекарство за лекуване на рака, схема на уред за синтезиране на изкуствени човешки органи, азбука и речник на езика на делфините и мравките, код за чувствата и настроенията, апарат за живеене във водата…
Ивац започна да трепере от напрежение. Не усети как достигна до последните пет страници. Очите върху тях бяха малко по-особени. Направени от хиляди дребни, белезникави кристалчета, те ослепително блестяха с особена, мигаща, натрапчива светлина…
Българинът почувствува, че му става приятно, като ги гледа. Невидими нежни, меки, галещи пипала проникваха в него и го изпълваха със спокойствие. Отпусна се. Стори му се, че вълните на кротко, ласкаво море го люлеят и го унасят, унасят…
Когато прелисти и последните страници, изведнъж осъзна, че е забравил всичко. Това, което така ясно видя и проумя, се беше изпарило от паметта му, като че ли никога не го е имало.
Затвори кутията и се замисли. Явно, очите бяха така нарисувани и подредени, че предаваха информация. Те действуваха като странен канал, от който изтичаше огромно количество знания. Но защо при затварянето на книгата всичко изчезваше?
Ивац пак започна да прелиства страниците. Всичко отново изплува в паметта му. И когато свърши… веднага изчезна.
Той прехвърли още веднъж книгата, още веднъж… И разбра.
Последните страници, с очите, направени от блестящи белезникави кристалчета, действуваха като гигантска гума, която изтрива всичко, възприето преди това.
Ивац реши да изпробва откритието си. Прелисти няколко страници в началото и затвори книгата.
Изправи се и радостно подскочи. Успя! Това, което научи от първите страници, не изчезна…
Той не можеше да проумее откъде професор Самберг има тази книга. И защо крие натрупаните знания от човечеството! Дори започна да му се струва, че това е сън. Ощипа се. Изскуба няколко косъма от косата си… Не! Всичко беше истина.
Отново седна на бюрото и бавно започна да прелиства книгата.
Не усети как измина денят. На вратата се почука и гръмна гласът на Янсен:
— След десет минути тръгваме! Свършвай…
— Сега! Сега… — извика с неудоволствие българинът, затвори книгата, която автоматично се заключи, и стана, но в този момент в стаята влезе мъжът от охраната.
— Седнете на мястото си! — нареди той.
— Защо? — учуди се Ивац. — Доктор Янсен ме чака…
— Отключете албума! — заповяда човекът, без да отговори на въпроса му.
Българинът се подчини, набра шифъра и книгата се отвори.
— Прочетете последните пет страници!
… Разбра всичко. Все още му нямаха доверие. Страхуваха се… Намери последните страници и ги прелисти. Отново от паметта му изчезна всичко научено…
— Благодаря! — каза безстрастно човекът от охраната, взе книгата и излезе.
И изведнъж Ивац проумя. Може би точно с такива „страници“ бяха обработвали Пиер-Ален!…
На вратата се появи доктор Янсен.
— Да тръгваме! — предложи той. — Ще ви откарам с моя автомобил.
Българинът се надигна тромаво и го последва…