Българинът почувствува, че му става приятно, като ги гледа. Невидими нежни, меки, галещи пипала проникваха в него и го изпълваха със спокойствие. Отпусна се. Стори му се, че вълните на кротко, ласкаво море го люлеят и го унасят, унасят…
Когато прелисти и последните страници, изведнъж осъзна, че е забравил всичко. Това, което така ясно видя и проумя, се беше изпарило от паметта му, като че ли никога не го е имало.
Затвори кутията и се замисли. Явно, очите бяха така нарисувани и подредени, че предаваха информация. Те действуваха като странен канал, от който изтичаше огромно количество знания. Но защо при затварянето на книгата всичко изчезваше?
Ивац пак започна да прелиства страниците. Всичко отново изплува в паметта му. И когато свърши… веднага изчезна.
Той прехвърли още веднъж книгата, още веднъж… И разбра.
Последните страници, с очите, направени от блестящи белезникави кристалчета, действуваха като гигантска гума, която изтрива всичко, възприето преди това.
Ивац реши да изпробва откритието си. Прелисти няколко страници в началото и затвори книгата.
Изправи се и радостно подскочи. Успя! Това, което научи от първите страници, не изчезна…
Той не можеше да проумее откъде професор Самберг има тази книга. И защо крие натрупаните знания от човечеството! Дори започна да му се струва, че това е сън. Ощипа се. Изскуба няколко косъма от косата си… Не! Всичко беше истина.
Отново седна на бюрото и бавно започна да прелиства книгата.
Не усети как измина денят. На вратата се почука и гръмна гласът на Янсен:
— След десет минути тръгваме! Свършвай…
— Сега! Сега… — извика с неудоволствие българинът, затвори книгата, която автоматично се заключи, и стана, но в този момент в стаята влезе мъжът от охраната.
— Седнете на мястото си! — нареди той.
— Защо? — учуди се Ивац. — Доктор Янсен ме чака…
— Отключете албума! — заповяда човекът, без да отговори на въпроса му.
Българинът се подчини, набра шифъра и книгата се отвори.
— Прочетете последните пет страници!
… Разбра всичко. Все още му нямаха доверие. Страхуваха се… Намери последните страници и ги прелисти. Отново от паметта му изчезна всичко научено…
— Благодаря! — каза безстрастно човекът от охраната, взе книгата и излезе.
И изведнъж Ивац проумя. Може би точно с такива „страници“ бяха обработвали Пиер-Ален!…
На вратата се появи доктор Янсен.
— Да тръгваме! — предложи той. — Ще ви откарам с моя автомобил.
Българинът се надигна тромаво и го последва…
Четиринадесета глава
Бъдещето се завръща в миналото
Професорът ги чакаше в кабинета си. Но сега тук имаше известни промени. Масивната катедра беше издърпана в дъното и равномерно покрай трите стени на стаята бяха поставени бели правоъгълни мраморни масички. Зад всяка стоеше стол. Върху масите се виждаха безразборно разхвърляни моливи.
— Заповядайте! — кимна с глава Самберг, без да става от мястото си. — Скоро ще започнем! — И продължи да пише нещо.
Доктор Янсен седна край една масичка. Ивац реши да се настани на съседната, но гласът на професора го спря.
— Върху всяка маса е написано името на участника в сбирката „Сам срещу всички!“ Мисля, че вашето място е там.
Българинът се обърна и тръгна към масичката, която му сочеше ръката на Самберг. Тя стоеше доста далеч от тази на доктор Ясен. Седна и започна да разглежда моливите. Те бяха с най-различна дебелина, дължина и цвят. В средата на масата имаше кутия с острилки и ножчета.
През това време в стаята влязоха още трима мъже. Преди Ивац да може да ги разгледа добре, те заеха останалите празни маси. Този, който седна край масичката от лявата му страна, беше най-колоритен: висок, сух, с дълга рядка брада, разперена като ветрило в долната си част. Беше облечен със синьо расо като свещеник и на гърдите му висеше огромна кръгла плоча с неразбираеми букви и символи по нея. Той имаше такъв смирен и замислен вид, като че ли всеки момент ще се издигне във въздуха и ще полети… Другият, седнал зад масичката отдясно, беше усмихнат човек с неопределена възраст, облечен като хората от охраната. От джобчето на палтото му висеше златна верижка. В устата му стърчеше незапалена лула.
Третият седна край масичката, точно срещу Ивац. Той беше мъж на около 40 години. Главата му спокойно можеше да служи за модел на мъжествена красота: черна къдрава коса, бяло лице, гъсти изписани вежди, римски нос, тънки устни, волева брадичка… Силно поразяваше у него прекалеността на тази хубост. Като че ли природата беше разполагала с повече материал, отколкото й е бил необходим при създаването му, и въпреки очевидността на това го е изразходвала докрай. Мъжът непрекъснато подозрително се озърташе. Черните му цигански очи горяха трескаво, фанатично.