— Да-а… — отбеляза полицейският съветник. — Интересно съобщение. Въпреки че може би става дума за обикновена шега. Ще наредя да се провери случаят.
— Благодаря ви, господин Хавиер! — каза репортьорът. Отново се чу пращене и дикторът съобщи: — От град Кипс ви предадохме подробности около нападението над полицията, станало тук. Ще ни чуете отново с програма от студиото…
— Чу ли! — изумено извика Хосе. — На дъното на тази проклета пропаст се намира цял институт. Значи и срутването не е случайно!…
— Сега разбирам всичко… — мрачно промълви Луи. — Трябва веднага да събудим Пиер-Ален и да вървим в града. Защото полицията, докато установи за истина ли става дума или за шега, може да стане късно. Ивац не би изпратил без причина такова тревожно съобщение.
Испанецът вдигна раницата си.
— Не прибирай транзистора! — предупреди го Луи. — Възможно е да съобщят още нещо…
И като вдигнаха несъпротивяващия се Пиер-Ален, двамата тръгнаха през гората към шосето…
Шестнадесета глава
Правилата на гостоприемството
Ивац дълго се разхожда по осветените галерии на пещерата. Съобщението на доктор Янсен, че професорът е решил да освободи Пиер-Ален, го развълнува. Явно това беше хитър дипломатически ход. Самберг искаше да накара останалите на повърхността Хосе и Луи да повярват, че на дъното на пропастта наистина е станало срутване. Липсата на памет у Пиер-Ален за тях можеше да има само едно логично обяснение — силен удар при срутването или изживян ужас.
Професорът разчиташе на техните естествени човешки реакции. Хосе и Луи веднага ще отведат Пиер-Ален в болница и по този начин обсадата на бездната ще се вдигне. Поне за известно време.
Българинът разбираше, че решението на професора в никакъв случай не е продиктувано от страх. Но то показваше, че поне в близко време Самберг не се готви да започне „облагородяването“ на човечеството. И затова вземаше всички мерки да запази тайната на института.
Не можеше да си обясни напълно и поведението на доктор Харм. Наистина ли той не е съобщил на професора за намерените в минералния извор шишенца, или просто си играеше с него. Какво се криеше зад всичко това?…
Погледна часовника си. Скоро слънцето щеше да изгрее. Ивац тръгна към своята квартира. Не искаше доктор Янсен да разбере, че въобще не е лягал.
Когато влезе, телефонът яростно звънеше. Прекоси бързо хола и вдигна слушалката.
— Дълбокият сън е много здравословен… — шеговито прозвуча гласът на Янсен. — Едва ви събудих. Ще ви чакам на входа. Днес е ден за мислене. Ще отидем заедно…
— След десет минути съм готов! — съобщи Ивац и затвори телефона.
Той бързо се изми, изяде един сандвич, смени костюма си и излезе пред сградата. Доктор Янсен го чакаше.
— Днес пак ли ще ми прожектират филми? — попита скептично българинът.
— Не зная — вдигна рамене докторът. — Вие се обучавате по програма, разработени от професора. Но предполагам, че ще работите с албумите…
— Вие също ли работите с тях?
— Да! — усмихна се Янсен. — Защо, не ви ли харесват?
— Напротив! — разпалено заръкомаха Ивац. По-интересно нещо от тях не съм виждал през живота си. Но за съжаление нищо не мога да запомня. Тези последни страници!… За вас те сигурно не съществуват?
— Грешите. На края на всеки работен ден аз също ги прелиствам…
— Нима професорът ви няма доверие!
— Ха-ха-ха! — засмя се гърлено доктор Янсен. — Вие продължавате да бъдете подозрителен като начинаещ детектив. Тези страници прелиства дори доктор Харм, когато работи с албумите.
— Значи ако някой унищожи албумите, целият интелектуален елит на института ще бъде безпомощен! — възкликна българинът. — Никой нищо няма да си спомня…
— Такава опасност няма! — успокои го развеселен Янсен. — Албумите се пазят добре. После те не горят и не се повреждат от влага. А що се отнася до последните страници, без тях работата с албумите е невъзможна.
— Защо? — с недоверие попита Ивац.
— Защото натрупаните знания от първите страници могат да предизвикат умствени разстройства, ако не бъдат изтрити веднага след приключване на работата. Освен това албумите са много. Вие представяте ли си какво би станало с главата ви, ако всеки ден разглеждате по един!
— Разбирам! — замислено промълви Ивац.
Докато разговаряха, те минаха покрай езерото на минералния извор, влязоха в скрития зад издадената скала коридор и българинът видя познатата врата на стаята за мислене. Той извади ключа си.
— Когато свърши денят, ще ви чакам тук! — напомни доктор Янсен. — Имам една идея…