— Какво е това? — недоверчиво попита българинът, без да го вземе.
— Една от най-сполучливите религии, разработени тук! — сви молитвено ръце Манчерони. — Култ към безсмислието на живота. Религия на примирението. Професорът е великодушен. Заповяда да ви я дам, за да облекча последните ви дни в самотата на този затвор.
„Искат да ме обработят психически!“ — помисли си Ивац. И като се обърна към Манчерони, заяви:
— Такива теории не ми трябват! Кажете на професора, че се чувствувам много добре. А що се отнася до вашата забележка за самотата в затвора, не я разбирам. Тук е много приятно… Довиждане!
— Все пак вземете свитъка! — с двусмислена усмивка настоя отецът. — Може да ви потрябва. Всичко е суета на суетите…
— Едва ли! — усмихна се Ивац. — Аз съм възпитан в общество, където примирението се смята за порок. Човек трябва да се бори за своето щастие и идеи, а не да се примирява. Но както виждам, с вас е излишно да се разговаря за такива неща…
— Няма да ви направя удоволствието да се обидя! — назидателно отговори Манчерони. — Ще съжалявате за гордостта си. Довиждане! — И като се обърна рязко, напусна стаята.
Това посещение беше доста странно. Какво целеше професорът? Заплахите, които изрече Манчерони, бяха приглушени, меки… Нямаше съмнение, че е изпратен от някого…
Но разсъжденията му бяха прекъснати по твърде неочакван начин. Вратата отново се отвори и влезе… доктор Харм.
Ивац така се изненада, че стана прав.
— Седнете! — процеди надменно докторът. — Учудвате ли се, че ме виждате?
— Да! — призна си чистосърдечно българинът. — Не ви очаквах.
— Седнете! — махна с ръка смирено Харм. — Трябва да поговорим. Делово! Разполагам с малко време…
— Слушам ви!
— Най-напред искам да ви разкрия една тайна… — усмихна се доктор Харм с красивата си хищна усмивка. — Аз лично хвърлих в реката шишето с вашето съобщение, така че момчето да го намери.
— Вие! — извика смаяно Ивац, съвсем объркан от последните думи на своя посетител.
— Тихо! — постави пръст на устата си докторът. — Сдържайте емоциите си!
— Но защо?!
— Ще ви обясня — каза Харм и седна върху края на масата. — Ако не бях направил това, кой знае още колко време щеше да продължи бездействието ни на дъното на тази пропаст. Професорът знае само албумите си. За него всичко е някъде в неопределеното бъдеще…
— И заради това пожертвувахте мен? — забеляза Ивац. — Разбирам!…
— Не бързайте! — спря го докторът. — Не съм свършил. Всичко едва сега започва.
— Кое? Завоюването на човечеството от института ли?
— Не! — отговори Харм. — Завоюването на Земята от мен.
— От вас?
— Да! — с тържествуваща, надменна усмивка съобщи докторът, слезе от масата и започна да се разхожда. — Всички оръжия са в мои ръце. Охраната — също.
Българинът започна да осъзнава ужасната истина.
— Смятате да победите човечеството?
— Това вече започна. Слушайте!…
Той извади от джоба си малък транзисторен радиоапарат, включи антената му в контакта на стената, който Ивац не беше забелязал, и замълча. Чу се развълнуван мъжки глас:
„Предаваме от град Кипс. Нови ужасни събития ни доведоха тук. Снощи в 21 часа телевизионната програма в града и околностите му е била прекъсната по неизвестни причини. По екраните на телевизорите в продължение на десет минути са били показвани снимки на очи. Всички, които са гледали това предаване, са загубили паметта си. Днес в града пристигна държавна комисия, която се запозна на място с нещастието. Това е третият случай на масово загубване на паметта в този район след нападението на полицията и на завод «Жано». Тази вечер правителството ще има извънредно заседание, за да разгледа ултиматума на професор Самберг, за когото се предполага, че е в основата и на трите събития…“
Доктор Харм изключи антената и радиоприемникът спря.
— Както чухте, ние не се шегуваме. А тези наивници — хората, дори не разбират какво им се готви…
— Само за да ми съобщите това ли дойдохте? — попита развълнувано Ивац, осъзнал, че онова, от което се страхуваше най-много, вече е започнало…
— Отчасти, да.
— И какво искате от мен?
— Това вече е делови разговор — засмя се доволно доктор Харм. — Професорът ви е осъдил на смърт. Предлагам ви живот, свобода и работа…
— Срещу какво?
— Срещу вашето съгласие да станете мой помощник.
— В какво?
— Аз вече ви казах. Ще имам много пари, власт! Ще стана господар на цялата Земя. Цар… Владетел! Президент с неограничени пълномощия… Бог!
Очите му горяха с фанатичен блясък. Къдравата му коса беше бухнала като наелектризирана.