Всички замръзнаха по местата си. Отначало Ивац също се стресна, но след това разбра, че говори високоговорител, монтиран на покрива на една от сградите.
„Значи са подслушвали всичко!“ — помисли си той.
— Не се плашете! — извика бодро българинът. — Доктор Харм е далече. Иска да ни сплаши с гласа си. Да вървим!
Освободените работници го последваха. Тръгнаха по стълбата надолу. Стъпалата не бяха повече от двадесет. След това имаше равна площадка и започваше стълба нагоре. Изкачването продължи повече време. Но галерията беше осветена и това ги улесняваше. Накрая стигнаха до масивна желязна врата, цялата обшита с дълги шипове. Пред нея също стоеше охрана.
— Къде? — заплашително запита пазачът.
— Аз съм от интелектуалния елит! — хладнокръвно отговори Ивац и се приближи към него.
— А тези хора? — недоверчиво попита стражът и се отдръпна.
— Ще започваме ремонт на централата! — обясни високо българинът. — Нима не виждате, че работниците са с охрана.
Човекът, който пазеше вратата, се вгледа и наистина видя, че между работниците, спрели на стъпалата, се мяркаха хора със сини коси.
— Отведете ме при дежурния! — не го оставяше да се опомни Ивац. — Той ме очаква!…
Обърканият страж се обърна и нерешително набра шифър върху шайбата, която се виждаше между шиповете на желязната врата. Чу се пронизителен звън, лампата над главата му тревожно замига и вратата бавно се разтвори.
— Все пак без документи не мога да ви пусна! — твърдо заяви човекът от охраната, който се стресна от шума при отварянето, и застана пред тях разкрачен, с ръце на кръста, решен на всичко…
— Как без документи! — зачуди се Ивац и му подаде страницата от албума. Той я пое, погледна я и после бавно се отпусна върху площадката пред вратата, като смешно люлееше ръцете си около тялото. Пътят беше свободен!…
— Почакай ме с хората тук! — нареди българинът на Ханс, който вървеше непосредствено след него, и продължи сам.
Премина покрай няколко празни, силно осветени стаи и влезе в огромна зала, по стените на която се виждаха прекъсвачи, табла, измервателни уреди и лампички. В нея, с гръб към открехнатата врата, стоеше човек с каскет и бяла престилка и говореше по телефона. Чул шума от влизането, човекът се обърна пребледнял и Ивац го чу да казва изплашено:
— Но те са тук!…
Българинът разбра, че не е нужно да се представя. Доктор Харм вече беше направил това. За щастие късно… Той се усмихна и затвори вратата след себе си. Човекът от залата изтълкува действията му по своему и страхливо започна да отстъпва назад, като се мъчеше да достигне командната маса на залата, разположена покрай едната й стена. Трябваше да се действува.
— Отдалечете се от командната маса! — извика Ивац.
Стреснат, леко подвил колене, човекът се спря и замръзна на мястото си, насред стаята. Каскетът му смешно се беше килнал назад. Острата му брадичка нервно потрепваше.
— Какво искате от мен? — с треперещ глас попита той. — Аз…
— Вие кой сте? — прекъсна го българинът, без да отговори на въпроса му.
— Инженер Валд! — уплашено отговори човекът. — Защо искате да унищожите централата?…
— Да я унищожим?! — опули очи учудено Ивац. — Кой ви е казал тази глупост!
— Доктор Харм!
— И вие, разбира се, веднага му повярвахте?! — поклати глава насмешливо българинът. — Щом Харм е казал, то… Ама че измислица! Елате с мен!
Човекът го погледна недоверчиво и тръгна пред него. Ивац прекоси отново стаите, през които беше минал, и викна:
— Ханс, всички да влязат! Колкото може по-бързо!…
Скупчилите се по стълбата работници се раздвижиха и шумно нахлуха през широко отворената врата. Те вървяха гневни, настръхнали, с пламтящи очи и само облеклото напомняше, че това са бившите безволеви роби от Института за спасяване на човечеството и света. Когато и последният от работниците влезе, той дръпна вратата и тя се заключи сама.
— Настанете се тук, в празните стаи, и чакайте! — разпореди Ивац. — И наблюдавайте вратата. Ако някой се опита да влезе, отбранявайте я! — После се обърна към инженер Валд: — Да се върнем в командната зала!
— Седнете! — покани го българинът, когато влязоха в нея. — Освен вас още колко човека има в централата?
— Още един.
— Къде е той?
— Почива си в стаята, там, в дъното! — обясни Валд и посочи една врата, която се виждаше през прозореца на залата.
— Трябва да изключим централата! — уведоми го Ивац.
— Това е невъзможно! — скочи от мястото си Валд и нервно размаха ръце. — Чувате ли се какво говорите? Това е невъзможно…