— Самберг едва ли изгаря от желание да ме види — подхвърли българинът. — Нали ме е осъдил на смърт?
— Кой ви каза това?
— Доктор Харм!
— Професорът наистина ви беше сърдит, но никога не е издавал такава присъда! — намръщи се Янсен. — Излъгали са ви!
Нивото на водата все повече и повече се покачваше. Галериите се изпълниха с облаци водна пара, която възникваше от съприкосновението на горещите води с каменните стени на коридорите, и придвижването ставаше много трудно.
Пред сградата на професора все така мълчаливо, с ръце на кръста стояха великаните от охраната.
— Слушайте, докторе — спря го Ивац. — Кажете, откъде сте намерили толкова великани със сини коси!
— Просто всички те са със сини перуки! — усмихна се накриво Янсен. — Хрумване на доктор Харм!
Влязоха в кабинета на професора. Той беше захлупил глава на катедрата и раменете му нервно потрепваха. Познатият охлюв емблема се открояваше върху стената над него като жив.
— Професор Самберг, доведох българския биолог — съобщи учтиво Янсен.
Професорът скочи, като че ли му съобщаваха нещо много страшно. Лицето му беше потъмняло, брадичката разчорлена, мустачките увиснали… Но в очите му все още горяха яростните пламъчета на оная настръхналост, която Ивац познаваше от предишните им срещи.
— Всичките ми нещастия започнаха след вашето идване тук! — каза с печален, тържествен глас Самберг. — Затова поисках, преди водата да погълне моя институт, да ви видя.
Ивац мълчеше, изненадан от думите на професора.
— Най-добрият ми помощник, гениалният физик, доктор Харм, загина! — тъжно съобщи той, гледайки тавана на стаята. — И за всичко съм виновен аз.
— Вие? — учудено попита доктор Янсен. — Не разбирам защо?
— Не можах да сглобя навреме Вратата на времето! — отговори Самберг. — И го оставих сам срещу армията на хората…
— Това не е истина! — пристъпи напред българинът. — Доктор Харм загина, защото се вдигна срещу вас!
— Вие чувате ли се какво говорите! — извика изненадан професорът. — Янсен, чувате ли го? Ха-ха… Доктор Харм срещу мен! Това е клевета. Не позволявам! — Той почервеня, затресе се и само устата му се отваряха и затваряха беззвучно, като че ли не му достигаше въздух.
— Както искате — примирително вдигна рамене Ивац. — Но доктор Харм ми предложи да участвувам в заговора срещу вас.
— Това е невъзможно! — вдигна ръце над главата си Самберг.
— Той беше решил да завоюва цялата Земя. Да стане неин единствен владетел! Президент с неограничени пълномощия, както се изрази сам. За да ви изолира, той ми каза, че нарочно е скрил някакъв детайл от Вратата на времето, за да ви попречи да я сглобите.
— Кой друг може да потвърди това? — мрачно попита професорът. Погледът му беше станал зъл, недоверчив. Брадичката му нервно потрепваше.
— Предполагам, че отец Манчерони и инспектор Карлос. Двамата активно му помагаха.
— Повикайте ги! — заповяда Самберг.
Доктор Янсен излезе и след малко се върна с инспектора и отеца.
— Вярно ли е?!… — мрачно попита професорът.
— Всички сме грешни, защото грешни се раждаме на Земята… — благо каза отец Манчерони и погледна така невинно, че Самберг веднага разбра всичко. — Доктор Харм насила ни принуди да се вдигнем срещу вас. И провидението го наказа за това…
— Той ни увери, че по този начин ви щадим от силни преживявания — обади се и пребледнелият инспектор Карлос. — Затова доктор Харм ми заповяда да взема един детайл от Вратата на времето и да му го дам.
— Ние дълбоко се разкайваме… — продължи отецът и лицемерно целуна плочката, която висеше на гърдите му.
— Стига-а! — изкрещя Самберг и отново захлупи глава върху катедрата.
Настъпи тишина.
Инспектор Карлос и отец Манчерони се смалиха, прегърбиха и страхливо отстъпиха назад…
— Елате тук! — кротко промълви професорът, като вдигна глава.
Той извади от катедрата един албум и трескаво започна да разгръща страниците му.
Отецът не издържа, залитна и се подпря на рамото на стоящия до него инспектор. Карлос гнусливо се дръпна, спъна се и двамата паднаха и запълзяха по пода, мъчейки се да станат.
— Станете! — изрева Самберг, пред очите на който се разиграваше тази недостойна сцена. — И не треперете!… След няколко часа Институтът за спасяване на човечеството… и света ще престане да съществува… — На очите му се показаха сълзи. — Изглежда, че така е трябвало да стане… Тук вие научихте много неща. Те не са ви нужни! Трябва да ги забравите!… Затова, преди да си тръгнете, погледнете последните страници на този албум.