Херодот съобщава за машини, направени от парчета дърво, с които са били построени египетските пирамиди. Успях да ги възстановя. По древни чертежи изработих уред, който, използувайки магнитното поле на Земята, може да преодолява гравитацията. Разкрих принципа на „Летящият гълъб“ на Архит Терентски, създаден 5 века преди новата ера. Успях да се добера до строителните тайни на създателите на храмовете на инките. Да не говорим за писанията на Псевдо Антипатър, където намерих описания на уникални металургични пещи, които и досега са непознати и които аз също успях да направя.
Но, уви! По някакъв начин мълвата за моите занимания плъзна из града. Пациентите ми намаляха. Започнаха да ме посещават тъмни, съмнителни личности и солидни господа, които ми предлагаха да откупят моите тайни. Отклонявах техните предложения, държах се грубо, превърнах дома си в непристъпна крепост, но всичко беше напразно. Един ден бях посетен от известен адвокат, който ми съобщи, че е представител на деловите кръгове и че в интерес на националната промишленост трябва да им продам патентите на създадените от мен машини. Разбира се, никой и не подозираше какво представляват те. Отказах. Той се усмихна мрачно, процеди през зъби: „Ще съжалявате за това!“ — и си отиде. Не обърнах внимание на заплахата, но след няколко дни домът ми пламна и изгоря до основи. От лабораторията не остана нищо. От личните вещи също. Опитах се да докажа, че пожарът е предизвикан умишлено, но полицията не ми обърна никакво внимание. Останах без всякакви средства. Буквално на улицата. За възстановяване на лабораторията и дума не можеше да става. Останала ми беше само любовта към древните литературни паметници. И аз прекарвах цялото си време в библиотеките и по щандовете на букинистите. Веднъж щастието ми се усмихна. Намерих древен папирус, от който узнах за албумите.
Самберг натисна някакво копче на катедрата си и в стената зад него се откри ниша, в която се виждаше стъклено ковчеже.
— Ето го причинителя на моето нещастие и на моето голямо щастие — нежно промълви професорът, приближи се до нишата, с треперещи ръце разтвори ковчежето и извади завит на руло ръкопис. Той го постави на бюрото пред себе си и продължи:
— В една галерия на пропастта Дяволското копито намерих албумите. От тях разбрах, че бъдещето на Земята е застрашено. Бях ограбен, огорчен от хората, но обичах човечеството. И реших да се посветя на идеята за неговото спасяване. Лиших се от всички земни удоволствия, които предлага животът на един млад човек, напуснах хората и създадох Института за спасяване на човечеството и света. Бях на 30 години — сега съм на 50.
Ивац и доктор Янсен го слушаха мълчаливо.
— Бавно, много бавно се попълваше екипът от моите сътрудници. Е, това не винаги ставаше доброволно, но великата идея го изискваше… На едни предлагах пари, на други работа, на трети — бъдеща слава и власт. И през цялото време една мечта ме опиваше, люлееше и носеше далече… далече… в бъдещето.
През прозорците на стаята бавно започна да се прецежда бяла пара.
— … Имаше един албум, който аз никога не докосвах — продължи Самберг. — Него трябваше да отворя, когато изтрием от лицето на Земята техническата цивилизация и включим Вратата на времето…
Той се наведе, отвори едно чекмедже на бюрото си и извади оттам албум с черни корици.
— Ето го! — тържествуващ съобщи професорът. — Сега всичко се свърши. Институтът за спасяване на човечеството и света престана да съществува. Смисълът на моя живот изчезна. Но мечтата ми е тук!
И той потупа албума с ръка.
— И сега, преди да свърши всичко, аз ще отворя албума и ще погледна в бъдещето. В далечното бъдеще на планетата Земя, където царува всевластната и чудесна Природа, великата майка на Живота. Пожелах да останете, за да разберете, че професор Самберг е знаел какво прави. Елате тук!
Янсен и Ивац се приближиха и професорът отвори албума.
И изведнъж лицето му се сгърчи от болезнена гримаса.
Българинът за миг погледна косо отстрани и се дръпна изплашен. В албума се четеше насмешка и зла ирония, надменност и студенина, които се стоварваха като юмрук върху съзнанието на Самберг.
Професорът подскочи, изкрещя диво и хукна навън. Ивац се опита да го спре, но не успя. С доктор Янсен се спуснаха след него. Викайки с нечовешки глас, пълен с болка и гняв, Самберг побягна по пълните с вода галерии на института.