Но умората го залюля, поведе го властно по познатите и непознати пътища на съня и той задряма…
Събуди се от силното слънце. Погледна часовника си. Беше шест часът. В стаята нищо не беше се променило. Само върху бюрото нямаше подноса.
Приключението започваше да го тревожи.
— Хей, приятели! — извика недоволно Ивац. — Не ви ли се струва, че тази шега продължава твърде дълго. Ще умра от скука. Поне една книга ми хвърлете.
Никой не му отговори.
Стана и внимателно започна да оглежда отново стените и тавана. През цялото време имаше усещането, че го наблюдават, но не можеше да разбере откъде. В гърдите му започна да се надига едно смесено чувство на тревога и безпокойство, подхранвано от натрапчивата мисъл, че в тази стая без врата и прозорци е невъзможно да предприеме каквото и да било. Отвори пак третото чекмедже и натисна продължително бутона. От тавана се спусна подносът с храната…
— А-а-а! Ама вие вече прекалявате! — започна да крещи Ивац, без да знае на кого. — Не ви ща яденето!
И той започна да пресипва чиниите една в друга. Смеси в едно супи, десерти, плодове и парчета месо. След това се отпусна на стола и продължи да натиска бутона. Металическите ръце се показаха и прибраха подноса обратно.
Ивац ги проследи с поглед, докато се скриха на тавана, изправи се и замислено започна да се разхожда из стаята. Къде беше попаднал? Имаше нещо необяснимо, нелепо и глупаво във всичко това…
За момент през главата му мина предположението, че може би непознатата натрапчива миризма от галерията му е подействувала като опиум и всичко, което му се струваше действително, всъщност са кошмарни сънища. Ако е така, той все още се намира в пропастта. Взе да опипва пак стените на стаята. Бяха изкуствени. Започна да ги удря с ръце. Нищо не се промени… Приближи се до бюрото и отново се зае с бутона. При второто натискане капакът се отвори и металическите ръце спуснаха пак подноса. Но върху него сега стоеше само захлупената чинийка.
— Престанете! Стига с тая сметка! — кипна Ивац и размаха ръцете си към тавана. — Искам да говоря с някого. С какво право ме държите тук. Кои сте вие? Покажете се!…
Нищо не се случи. От стените на стаята, от тавана и по пода се стичаше тишина, която го заливаше, мачкаше и проникваше в цялото му тяло, изпълвайки го със смут…
— Хей, вие, ако никой не се обади, ще ви подлудя с този бутон! — завика отново Ивац. — Аз имам здрави нерви. И съм издръжлив физически… Само да ми паднете! Добре ще ви наредя…
Отново тишина посрещна думите му. Лепкава, плътна, враждебна! Той реши да накъса сметката на дребни парченца и пак да се върне в леглото.
„Няма защо да им доставям удоволствие с моето поведение“ — реши Ивац, въпреки че не знаеше за кои точно става дума.
Отхлупи чинийката и взе листчето. Но това, което прочете, го обърка още повече. Листчето беше най-обикновен формуляр. Въпросите бяха приблизително следните: име, презиме и фамилия, народност, навършени години, образование, професия, семейно положение… Долу, върху полето на формуляра, пишеше: „Едва когато попълните добросъвестно този документ, ще се срещнете с нас. Положението, в което се намирате, е твърде сериозно, за да си мислите, че става въпрос за шега. Сдържайте емоциите си. В случая те не са ви нужни. Поставете попълнения формуляр върху подноса.“
Българинът остави листчето на бюрото и изведнъж осъзна, че колкото и чудновато и неразбрано да звучи написаното, то е написано сериозно… Нямаше друг избор — трябваше да приеме предложението на непознатите.
В този момент отново започна да притъмнява. Погледна часовника си. Часът беше дванадесет!
„Нима тук денят трае шест часа!“ — помисли си той. Умът му не можеше да го побере!
Погледна през „прозореца“. На небето нямаше никакви облаци. Просто слънцето беше залязло.
Ивац запали електрическия си фенер и взе да попълва формуляра. Колкото и това да изглеждаше безсмислено, не можеше да постъпи другояче…
Пета глава
Катастрофата
Хосе бързаше през гората със свито сърце. Дърветата хвърляха дълги черни сенки. Свечеряваше се. Мислите му се въртяха все около пропастта, погълнала Ивац и Пиер-Ален: „Как ли се чувствуват те? Ами ако са пострадали при срутването? Ако са ранени… Трябва колкото се може по-бързо да доведе помощ! Да изпрати телеграма до клуба. Един път да излезе на шосето. После е лесно. Минават коли…“
Хосе отдавна изостави пътеката, която криволичеше през гората, и тръгна напреко. Той не усещаше, че бодливи храсти бяха раздърпали дрехите му и не забеляза, че такето му е отхвръкнало някъде. Трябваше да стигне до шосето, преди да се е стъмнило пълно. През нощта колите избягваха да качват пътници в тази рядко посещавана част на планината.