А на мен, горката, нищо не искаше да ми се случва, освен онзи разбойник. Срещнах и един нахалник, който непременно искаше да се възползва от това, че съм жена и на когото малко му поразкрасих физиономията — колкото да запомни
Скар’ни да си прави сметките следващия път. Нищо героично.
И една вечер, към три седмици след решението ми да бъда жена-войн, се натъкнах на хана „Стрелата и бекасът“ отвъд Огледалния проход край Унерт.
Ханът е вдигнат досами Стария път; солидна каменна сграда, засенчена от могъщи кестени. Фасадата гледа към пътя, отзад има просторен двор с конюшни, а към подножието на планината са разположени ливади, ниви и няколко къщи. Има лозя и овощни градини. Изобщо — хубаво местенце. Пътят много се използва, защото е почти безопасен, та ханът е винаги пълен.
Пристигнах там на здрачаване и мигом реших, че Призракът има нужда от зоб, а аз — от меко легло. Освен това сериозно се замислях последните вечери, свита край лагерния си огън.
Доста време беше минало, откакто бях на път. Животът на жена-войн хич не ми се струваше тъй романтичен, както е по баладите, беше хем скучно, хем изморително. И никакви приключения. А ако за месец ни едно не ти се случи, очевидно не си замесен от геройско тесто. Биваше ли тогава да обикалям още из Тшет или Тилдар? Или щеше да е най-добре да си потърся работа, каквато съм свикнала да върша, да си окача шпагата почтено на стената и да се погрижа да си създам семейство — като свободна селянка, не като нечия ханджийска робиня? С една дума, срам-не срам, канех се да питам съдържателя на „Бекаса“ няма ли да се намери място за слугиня или ратайкиня, за това и се отбих в хана.
Дрипаво хлапе дойде да прибере коня ми в конюшнята. Поръчах му да го назоби добре и бутнах тежката дървена врата. Обгърна ме познатата и привична миризма на вино, пот, дим, готвено и прегоряла лой. И врявата на говорещи едновременно хора ми беше позната, та чак ми се доплака. Избрах си по-спокойно място в ъгъла, поръчах на ханджийката вино и печено, питах за прилична стая и се потопих в атмосферата на заведението. Хапвах, пийвах и се оглеждах блажено.
Ханът беше голям — към тридесетина маси — и почти пълен.
Повечето заседнали тук пътници вечеряха досущ като мен. Но край огнището осмина играеха карти. Едно от момчетата внимаваше чашите им да са все пълни. От мястото си не виждах какво играят, ала ми се сториха опасна сбирщина. Двамина явно бяха скитащи бойци — когато достатъчно си работил в хан, това просто ти се набива в очи. Начинът по който седят, пият, озъртат се от време на време…
Любопитното беше, че единият носеше лека ризница от халки, а на другият — чернокос все едно нощта го е погалила — мечът му беше в ножница на гърба и дръжката стърчеше над рамото.
Други трима бяха търговци от керваните, а онзи със замисленото лице — менестрел според мен, макар че за тях човек никога не е сигурен, преобразяват се като духове, пусто да остане. А седналите в сенките бяха мошеници от класа. Това добрият ханджия го надушва от километри. Не, че тия, дето си вадят хляба от измами с карти и дребни кражбици са вредни за бизнеса, обаче видиш ли някой по-подозрителен от тяхната порода, мигом ти замирисва на бой.
Ето защо, докато бавничко отхапвах от жилавото печено, ги държах под око.
С напредването на вечерта купчината залози нарастваше. Калфата се отказа пръв, после и менестрелът. Премести се встрани с виното си, да вкусва горчивата си загуба.
Останалите обаче наддаваха. Играта — каквато и да беше — се разгорещяваше.
— Тройка мечове — обяви единият от бойците и посегна да загребе купчината злато.
— Лъжеш! — Мигом ревна онзи от мошениците, който стоеше с гръб към мен. — От къде взе третия меч, като при мен са два? Я покажи какво още си криеш в ръкавите, негодник!
И стана тя една…
Помня, че извадих шпагата и тръгнах да му порна неговия ръкав, да се види там какво има и дали мечовете няма да станат шест-седем. Помня също, че нечий меч — не карта, а съвсем истински — ми се изпречи на пътя и трябваше да се занимая със собственика му. И следващото, което помня е, че стояхме тримата с бойците гръб до гръб и заплашвахме с остриетата към петдесетина настървени клиенти, а в краката ни се валяха още поне двадесет. Като ти падне червената пелена пред очите, малко нещо си спомняш от самата битка.
Така ми го е разправял Ан-Скар и е истина. Оръжието води ръката ти, не ти го насочваш — иначе, докато се чудиш кварта или сикста, противникът вече да ти е пръснал червата по земята.
— Е, някой още да ме нарича мошеник? — попита с тих, зловещ глас боецът с ризницата.