Един от търговците в задния край на хана се обади колебливо:
— Познавам ги ония двамата, дето играеха с вас. Уличавани са веднъж пред очите ми. На, честна дума, жигосан е по врата оня с двата меча…
Ханджийката провери и това бързичко реши въпроса. Когато провинението е по-сериозно или играчите — по-разпалени, мошеникът не доживява да се разправят с него. Ала ако тълпата е милостива, само го жигосват на градския пазар, та да знаят хората и да се пазят.
Пет минути по-късно търговците и селяните извлякоха труповете в задния двор, момичетата на ханджийката се заеха с ранените, а останалите седнаха по местата си да си пият виното. И аз понечих да се върна при печеното.
— Чакай, чакай! — спря ме ризницата. — Приеми благодарностите на Харн фар Скран от Рандован. А ти коя си, мистериозна девойко? Притече ни се на помощ когато най-много се нуждаехме, а сега искаш да изчезнеш нечута… Въртиш шпага по-сръчно от мнозина мъже, които познавам, а си скромна като дребно цвете…
— Прозаичен твърде — намеси се другият, с меча през рамото. — Трябва или поезия крои, или не мъчи думи! Миледи, Коничи Лонай от Пиноя, роден под знака на „секвоя“, на вашите услуги днес ще си заложи меч и чест за…
Тъй и не попитах ханджийката за работа, защото на следната сутрин потеглих на път с тях двамата и не съжалявам за избора си.
Впрочем, когато след седмица стигнахме в Ракаслат, менестрелът от картоиграческата компания ни беше изпреварил. Там чух първата балада за подвизите на Тройката мечове, както ни нарекоха бардовете. И докато я слушах, разбрах най-сетне как се градят легендите.
В „Балада за Скар’н, Харн и Дългоокия“ се пееше:
Та, тъй става то с баладите.