— Но ти казваш: тръгват към домовете си — възрази Бърти.
— Много естествено, пращат ги там, за да се възстановят. Обичайно е в Индия слоновете да бъдат пускани да се движат свободно по хълмовете, както у нас пускаме по ливадите конете.
Кловис можеше поне да се поласкае, че е придал на измишльотината си малко от разточителния блясък на Изтока.
Критикът му зададе нов въпрос:
— Цялата ода ли ще бъде в бели стихове?
— Разбира се, че не: в края на четвъртия ред идва дурбар, което се римува с Куч Бехар в края на втория.
— Чак в края на четвъртия ред? Каква страхливост! Но поне разбирам защо си се спрял на Куч Бехар.
— Между географските топоними и поетичното вдъхновение има много по-тясна връзка, отколкото се признава обикновено. Например една от причините в нашата литература да са създадени толкова малко наистина хубави стихове за Русия е тази, че на английски не може да се намери рима на имена като Смоленск, Тоболск, Минск…
Кловис говореше авторитетно като човек, който е опитвал.
— Разбира се — продължи той, — може да се римува Томск и Омск, те сякаш съществуват точно за тази цел, но читателите не биха издържали такава рима да се повтаря до безкрайност.
— О, биха — възрази Бърти злобно, — а и толкова малко от тях знаят руски, че винаги можеш да си позволиш да обясниш в бележка под линия, че последните три букви от „Смоленск“ не се произнасят. Това е толкова правдоподобно, колкото и твърдението ти, че в Хималаите пускат слоновете на воля из ливадите.
С невъзмутимо спокойствие Кловис поде отново:
— Ето друг хубав откъс, вечерна картина в околностите на село край джунглата:
— В тропическите страни на практика няма никакъв здрач — рече снизходително Бърти, — но ми харесва изкусната недоизказаност, с която въвеждаш мотива за злорадството на кобрата. Както гласи пословицата, неизвестността плаши и аз добре си представям нервните читатели на Димен комин, които будуват нощем при запалена лампа от остро безпокойство, за какво всъщност злорадства кобрата.
— Кобрите са злоради по природа — отвърна Кловис, — точно както и вълците плячкосват просто по силата на навика дори и след като са преяли до пръсване. По-нататък имам един чудесен цветен пейзаж — продължи той, — картина на зазоряване над река Брахмапутра:
— Никога не съм виждал как изгрява слънцето над река Брахмапутра — рече Бърти, — и не мога да кажа доколко вярно описваш събитието, но тези редове ми звучат повече като изброяване на скъпоценности, задигнати при обир. Както и да е, от крилото на папагала има безспорна полза — придава местен колорит. Предполагам, че си включил в текста и тигри? Един индийски пейзаж изглежда непълен и недовършен без някой и друг тигър в среден план.
— По-нататък има и тигрица — отвърна Кловис, прелиствайки набързо черновата си. — А, ето я:
Бърти ван Тан припряно скочи от стола и се отправи към стъклената врата, водеща към още по-горещото отделение:
— Отвратително! — заяви той. — Онази кобра беше достатъчно противна, но от импровизираните ясли за тигърчета няма накъде повече. И ако ще ме хвърляш ту в ледени, ту в горещи тръпки, направо си отивам в парилнята!
— Само чуй това — помоли Кловис, — то би прославило като гений и най-убогия поет:
— Мнозинството читатели ще изтълкуват пунка като вид разхладително питие или полувреме в мач по поло — отряза Бърти и изчезна сред парата.
Димен комин публикува, както бе уговорено, одата на Кловис, ала тя се оказа лебедова песен, понеже друг брой на вестника така и не излезе.
Луна Бимбъртън постъпи в санаториум някъде в Съсекс. Нервен срив след сезон на напрегната творческа работа бе общоприетото обяснение, ала трима-четирима знаят, че тя не могла да дойде на себе си след прочитането на онази