Фразата, която светът е запомнил. Тъпата склонност на ума да опростява. От възвишение над осеяната с трупове долина един генерал се подпира на копието и се обръща към офицерите си. Който и да е генерал към които и да са офицери. Те слушат.
— Ти, Армстронг — казва Стивън. — Какъв е бил краят на Пир?
— Краят на Пир ли, сър?
— Аз знам, сър. Попитайте мен — обажда се Комин.
— Изчакай. Хайде, Армстронг. Знаеш ли нещо за Пир?
Пликче със смокинови кифлички стои закътано в ученическата чанта на Армстронг. От време на време смачква една между пръстите си и я глътва безшумно. Трохички полепват по грапавата кожичка на устните му. Подсладеният дъх на момче. Заможни люде, горди, че големият им син е във флота. Вико Роуд, Далки.
— Пир ли, сър? Пир като пристан.
Всички се изсмяха. Безрадостен, гръмогласно злобен смях. Армстронг изгледа съучениците си, глупашкото им ликува в профил. След миг ще се разсмеят още по-силно, защото знаят, че не ме бива да ги стягам, а пък техните бащи са им платили таксите.
— Кажи ми — продължи Стивън, като сръчка момчето в гръб с книгата, — какво е пристан?
— Пристан, сър — започна Армстронг, — ами нещо до морето. Нещо като мост. Като пристана Кингстаун, сър.
Неколцина отново се изсмяха: безрадостно, но многозначително. Двама от най-задния чин заподсказваха шепнешком. Да. Те знаеха: не че учеха, но не бяха наивници. Всички те. Изгледа лицата им със завист. Едит, Етел, Гърти, Лили. И те: дъхът им също подсладен от чай и конфитюр, гривните им подрънкват, като се сдърпат.
— Пристана Кингстаун — повтори Стивън. — Да, един разочарован мост.
Думите ги озадачиха.
— Как така, сър? — попита Комин. — Мост е, когато минава над река.
Съвсем като за цитатника на Хейнс, в който събира мъдрости и балади. Но тук няма кой да чуе. Тази вечер сред шумния брътвеж на пиянството много сръчно ще прониже лъскавата броня на ума му. И после? Шут в двора на своя господар, разглезен и недооценен, който умее да печели единствено снизходителните му господарски похвали. Защо бяха избрали да играят именно тази роля? Не само заради гладките отношения. За тях също историята е приказка, като всяка друга, на която са се наслушали, а земята им — заложна къща.
Дали в Аргос Пир наистина е бил поразен от ръката на свадлива старица61, дали Юлий Цезар е бил промушен с кинжал? За тях забрава няма. Времето ги е белязало и, оковани, те стоят и не помръдват в стаята на безкрайните възможности62, които сами са пропъдили. Но дали те щяха да бъдат възможни, щом не са се проявили? Или единствено възможно е само онова, което се е случило? Тъчете, тъкачи на вятъра63.
— Разкажете ни нещо, сър.
— Наистина, моля ви. Нещо за призраци.
— Докъде стигнахме миналия път? — попита Стивън и отвори друга книга.
— До плач не плачи — подсети го Комин.
— Добре тогава. Толбът, ти продължи.
— А по история, сър?
— След това — отсече Стивън. — Давай, Толбът.
Смуглият малчуган отвори книгата и ловко я подпря зад укреплението на ученическата си чанта. Взе да рецитира на пресекулки, като се запъваше и често-често поглеждаше в текста.
Значи и това трябва да е движение, осъществяване на възможното като една от възможностите65. Фразата на Аристотел сама изплува насред измъченото ученическо декламиране и се понесе към вглъбената тишина на библиотеката Сен Жьонвиев, където обичаше да чете нощем, далеч от пороците на греховния Париж. Току до лакътя му седеше слаб сиамец66, забил нос в някакъв наръчник по тактика и стратегия. Навред глави преучени и недоучени: сведени под жумящи лампи, пребледнели като набучени на кол, с едва пулсиращи слепоочия, а в духовния мрак на ума ми е легнала някаква подмолна леност, вяла и мудна, премигва, плаши се от светлината, току размърдва лъскавите си драконови люспи. Мисленето е размисъл върху мисълта. Спокойна яснота. Душата, така да се каже, е всичко, което е: душата е форма на формите. Спокойствие ненадейно, огромно, ослепително: форма на формите.
Толбът повтори:
61
Пир умира, когато през 272 г. пр.Хр. отива да помогне на един от видните граждани на Аргос във враждата му с Антигон II Македонски. В един момент се оказало, че Пир е обсаден от всички страни, а когато се помъчил да се измъкне, попаднал в центъра на улично сбиване. Тъкмо да убие един от нападателите си, когато майката на въпросния мъж хвърлила отгоре му тухла. Пир изгубил съзнание, бил свален от коня си и убит.
62
Тук Джойс (Стивън) намеква за антитезата на Аристотел („Метафизика“) между „възможното“, което е променливо, и „действителното“, което е постоянно. Аристотел твърди, че във всеки момент от историята съществуват много „възможности“, които могат да се осъществят в следващия миг, но само една от тях се превръща в „действителност“ и тогава всички останали възможности биват „пропъдени“.
И още: В своята „Поетика“ Аристотел пише: „От казаното е ясно и това, че задачата на поета е да говори не за действително станалото, а за това, което би могло да стане, т.е. за възможното по вероятност или необходимост. Историкът и поетът се различават по това… че първият говори за действително станали неща, а вторият — за неща, които биха могли да станат.“
64
Из елегията „Лисид“ (1638) от Джон Милтън (1608–1674), посветена на състудента му Едуард Кинг, млад художник и надежден литератор, загинал при корабокрушение в Ирландско море.
65
Цитат от „Физика“ на Аристотел, в която той твърди, че: „Осъществяването на онова, което съществува потенциално, стига да съществува потенциално, става чрез движението.“
66
Основното население на Тайланд, който до 1939 и от 1945 до 1948 г. се е казвал Сиам. По времето, когато се развива действието в романа, Сиам е бил разкъсвана от войни територия.