— Обърни страницата — кротко го подкани Стивън. — Нищо не виждам.
— Какво, сър? — простичко го попита Толбът и се приведе напред.
Ръката му прелисти страницата. Той се облегна назад и отново продължи със строфите, които току-що си спомни. За онзи, дето вървял по водата. И тук над тези сплашени души сянката му е легнала, върху сърцето и устните на безбожника, върху моите. Легнала е върху ококорените им личица, тези, които му поднасят монета-дан. Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу. Гледат ли, гледат тъмните детски очи, пулят се, недоумяват загадъчното изречение, а становете на църквата има още дълго да го сучат и пресукват. Що е то?
Толбът затвори книгата и я пъхна в чантата си.
— Докрай ли го изчете? — попита Стивън.
— Да, сър. Имаме хокей в десет, сър.
— Днес сме на половин ден, сър. Нали е четвъртък.
— Кой иска да отгатне една гатанка? — попита ги Стивън.
Заприбираха книгите, затракаха с моливи и писалки, разшумоляха се страници. Скупчиха се наедно, взеха да закопчават катарамите и да пристягат ремъците на ученическите си чанти, да се надвикват превъзбудено:
— Гатанка ли, сър? Питайте мен.
— Не, питайте мен, сър.
— Ама да е трудна, сър.
— Ето ви гатанката — рече Стивън.
— Що е то?
— Какво, сър?
— Кажете я още веднъж, сър. Не чухме.
Повтори стихчето, а очите им се ококориха още повече. След известно мълчание Кокран се обади:
— Че какво е това, сър? Предаваме се.
Стивън, гърлото нещо го драскаше, отговори:
— Това е лисицата, която погребва баба си под бодлива зеленика67.
Изправи се, изсмя се нервно, а в отговор виковете им отекнаха недоумяващо.
Чу се как стик тропна по вратата и откъм коридора някой извика:
— Хокей!
Разпръснаха се, едни се изсулваха от чиновете, други направо ги прескачаха. Бързо се скриха от погледа, а откъм склада на училището долетя шум от тракащи стикове, тропот на крака и врява на развързани езици.
Сарджънт, който единствен изостана, се приближи бавно и му показа отворена тетрадка. Сплъстената му коса и мършавият, източен врат свидетелстваха за това, че не се е подготвил, а през замъглените стъкла на очилата слабите му очи гледаха умоляващо. Върху бузите му — прежълтели и безкръвни, се мъдреше мастилено петно с формата на фурма, съвсем прясно и още влажно като леговище на охлюв.
Подаде тетрадката си. Думата Събиране беше изписана най-отгоре. Под нея се виждаха наклонени на една страна цифри, а най-отдолу — подпис със завъртулки и пак петно. Сирил Сарджънт: неговото име и печат.
— Господин Дийзи ми каза да ги препиша отново — рече той — и после да ви ги покажа, сър.
Стивън докосна крайчеца на тетрадката. Безсилие.
— Разбра ли какво трябва да решиш? — попита.
— От единайсет до петнайсет — отвърна му Сарджънт. — Господин Дийзи каза да ги препиша от дъската, сър.
— Можеш ли да го направиш сам? — попита го Стивън.
— Не, сър.
Грозен и безпомощен: мършав врат и сплъстена коса, мастилено петно, леговище на охлюв. И все пак някоя майка го е обичала, носила го е на ръце и в сърцето си. Опасявала се е, че човешкият род ще го стъпче под краката си, смачкан безгръбначен охлюв. Обичала е слабата му разводнена кръв, източена от нейната. Това ли е истината? Единственото истинско нещо в живота68? Проснатото тяло на майка си пламенният Колумбан69 прекрачил в свещен транс. И тя изгоряла: трептящият скелет на сгърчено в пламъците клонче, миризма на палисандър и лек мирис на тленни останки. Тя го бе спасила от стъпкването и си бе отишла, сякаш никога не я е имало. Клета душа, отлетяла в небесата: а в равната пустош под блещукащите звезди една лисица, рижата й козина вони на крадливост, с жестоки искрящи очи дълбае земята, ослушва се, дълбае, ослушва се, дълбае, дълбае.
Седнал до него, Стивън решава задачата. С помощта на числата доказва, че духът на Шекспир е дядо на Хамлет. Сарджънт го гледа косо през смъкнатите на носа си очила. Почукване на хокейни стикове в склада: глухото удряне на топка и провиквания откъм игрището.
67
С гатанката си Стивън всъщност осмива гатанките, чиито текстове са такива, че не можеш да отгатнеш отговора, ако не го знаеш предварително.
68
Срв. с „Портрет на художника като млад“, където Кранли казва: „Тоя свят е една воняща купчина тор и всичко в него е несигурно, само не и майчината любов.“
69
Колумбан (543–615) — ирландски светец, образован монах и мисионер. Твърди се, че тръгнал да мисионерства по света против волята на майка си.