All’erta!109
Продължи да тананика монотонно откъси от aria de sortita110 на Ферандо. Най-превъзходната част, Стивън, от цялата опера. Чуй това!
Мелодичното му свирукане огласи къщата, изкусно нюансирано, силно изсвистяване на въздуха, юмруците барабанят заканително по ватираните му колена.
Този повей е по-благозвучен.
Домове на разрухата: моят, неговият, всички! Сам докладва на господата в Клонгоус, че имаш един вуйчо съдия и друг един — армейски генерал. Забрави, Стивън. Не в това е красотата. Нито в застоялото блато на библиотеката Марш111, където обичаш да четеш за бледите прозрения на абат Йоахим112. Кой го е еня? Стоглавата сбирщина в катедралния двор. Такъв един, възневидял собствения си човешки род113, избяга от него в гората на лудостта, буйната му грива белее-беснее на луната, очните му ябълки — искрят звезди. Хоинъмите, коненоздрите. Издължени конски физиономии. Темпъл, Бък Мълиган, Камбъл Лисугера. Вощеницата му викаха още. Абатът отец, беснеещият декан, какво оскърбление е подпалило мозъците им? Пфуу! Descende, calve, ut ne nimium decalveris114. Венец от сиви власи върху угнетената му глава, в него виждам себе си, спускам се пълзешком по пътеката (descende), стискам дарохранителницата, очите ми като на василиск115. Сведи голо теме! Откъм хора гръмва заплаха, подсилва олтарните хорни, изхърканият латински на самозвани свещеници, дето пристъпят яки и широкоплещи, надянали стихари, остригани, помазани, скопени, тлъсти, угоени все с отбор жито116.
И в същото време може би свещеник някъде зад ъгъла изнася даровете. Зън-зън, зън-зън117! Две преки по-нататък друг ги стиска още в дарохранителницата. Зън-зън! А в параклиса на Дева Мария трети приема причастието вместо всички. Зън-зън! Надолу, нагоре, напред, назад. Достопристойният Окам118 дълго го е премислял, непобедимият доктор. Мъгливо английско утро, дяволският ипостас гъделичка мозъка му, мира не му дава. Докато поема хостията и коленичи, чува как втората камбанка отеква ведно с първата в напречния неф (вдига своята), изправя се, чува (сега се въздигам) двете камбанки (пада на колене) и те звънват в дифтонг.
Братовчеде Стивън, от теб светец няма да излезе. Островът на светците119. Четеше ревностни молитвословия, нали? Молеше Пресветата Дева да стори така, щото носът ти да не е червен. Молеше дявола в Сърпънтайн Авеню да стори така, щото тантурестата вдовичка отпред да вдигне още… още малко по-нагоре полите си от мократа улица. O si, certo!120 Точно за това ли намери да си продадеш душата, ами направи го де, за пъстрите парцали на една парясница. Разкажи ми още нещо, да, още нещо. От горната площадка на трамвая за Хаут гръмва самотен крясък в дъжда: голи жени! Какво ще кажеш за това, а?
Какво да кажа за какво? Та за какво ли друго са измислени те?
Всяка нощ изчитах по две страници от седем книги, е? Бях млад. Покланяш се на себе си през огледалото, пристъпваш напред и най-сериозно приемаш овациите, а на лицето ти — страхотна физиономия. Ура за прокълнатия идиот! Уррра! Ниии-кой не е видял, ниии-кой нищичко не знае. Ами книгите, дето щеше да напишеш и дето щяха да имат вместо заглавия букви. Чел ли си неговото „Ф“? О, да, но предпочитам „К“-то. „У“-то му е направо страхотно. О, да, за „У“-то съм напълно съгласен. Спомняш ли си твоите епифании121 върху зелени овални листа, издънно дълбоки, копия от тях трябваше да бъдат изпратени, в случай че умреш, до всички големи библиотеки в света, включително Александрийската. Някой трябваше да ги прочете там след няколко хиляди години, махаман-вантара122. Също като Пико делла Мирандола123. Аха, съвсем като кит124. Прочете ли някога някой тези страници странни, писани от един отдавна простил се с нашия свят, ще почувства единение с онзи, който някога…125
Зърнестият пясък под краката му изчезна. Обувките му отново потънаха във влажния хрущящ плавей, остроръбите черупки, скрибуцащите клечки, пяната, търкаляща безброя от камъчета, дървени отломки, надупчени като сито от корабните червеи, разбитата Армада. Болестотворни пихтиести мочури се облизват, готови да всмучат подметките му и току блъвват нагоре смрадливия си дъх. Обхожда ги, пристъпя предпазливо. Стърчи бутилка от черен портер, забита до кръста в спеченото пясъчно тесто. Като часовой: островче на неутолима жад. До водата строшени обръчи и скоби; по пясъка лабиринт от почернели коварни мрежи; по-нататък тебеширенонадраскани задни врати, а на високата дюна простор с две разпънати на кръст ризи. Околовръст: вигвамите на смугли кормчии и корабни капитани. Човешки черупки.
111
Става дума за най-старата градска библиотека в Дъблин, основана от дъблинския архиепископ Н. Марш. Читателите на особено ценни книги или ръкописи били заключвани в телени клетки, а повечето от книгите били завързани със синджир за специални подпори. Днешните посетители я намират „очарователна“ и „живописна“.
112
Йоахим Флорски (ок. 1145-ок. 1202) — италиански мистик, известен с апокалиптичните си видения. Предвижда, че в човешката история ще има три царства: на Отеца — от Сътворението до раждането на Христос; на Сина — от раждането на Христос до 1260 г. и на Светия дух — от 1260 г. нататък. Изобличава църквата за нейната алчност и потискането на простия народ.
113
Става дума за Джонатан Суифт (1667–1745), наричан още Декана, защото освен писател е бил и декан (глава на управителното тяло на катедрала) на „Сейнт Патрик“ в Дъблин. Имал е славата на голям мизантроп и се е смятало, че омразата му към човешкия род е резултат на болния му ум, който го довел до лудост. Истината е, че никога не е бил луд, но страдал от виене на свят и пристъпи на глухота, която се засилвала с годините, както и от прогресивна сенилност, но вече след 70-годишна възраст.
114
„Спускай се, плешивецо, за да не оплешивееш още повече“ (лат.). Виж Царства IV (2:23, 24).
115
Василиск или базилиск — митическо чудовище с глава на петел, тяло на жаба, опашка на змия и с корона на главата, което убивало с поглед.
117
По време на литургията се разклаща камбанка на няколко, строго определени от ритуала места.
118
Уилям Окам (ок. 1285–1349) — английски философ и богослов, представител на номинализма. Разграничава областите на знанието и вярата. Водил борби с папския престол. В своя труд „Tractatus de Sacramento Altaris“ твърди, че след като хостията е осветена, тя остава непроменяема по качество и количество, следователно хостията не съдържа тялото Христово по разум, а по вяра.
119
Така през средните векове наричали Ирландия, заради ключовата роля, която са играли ирландските духовници и мисионери в развитието на западното християнство.
121
Този жанр Джойс описва още в „Стивън хероят“. Под епифании (богоявления) той разбира онези внезапни проявления на духовното, когато „душата изскача от привидността на одеждите“ и разкрива целия си метафоричен заряд в даден обект, жест, фраза, миг.
122
Велика година (санскр.). Според индуизма великата година се състои от 420 милиона години и това е денят на Брахма.
123
Пико делла Мирандола (1463–1494) — една от ярките фигури на италианския Ренесанс, философ, учен, младеж с голям талант и познания, с подчертан интерес към алхимията и кабалата. Горделив и амбициозен.
124
„Хамлет“, трето действие, втора сцена. Диалогът между Хамлет и Полоний: „Виждате ли онзи облак там, как прилича на камила?/ Да, вярно, същинска камила!/ Или по-скоро на невестулка?/ Да, на невестулка! Особено гърбът й!/ А може би на кит, а?/ Да, съвсем е като кит!“
125
Тук Джойс имитира стила на Уолтър Пейтър (1839–1894) от есето му върху Пико делла Мирандола в „Ренесансът“ (1873).