Обедна дрямка. Кевин Еган свива цигари с барут, чевръстите му пръсти оцапани с печатарско мастило, отпива от зелената си амброзия, а Патрис — от бялата. Наоколо лакомници набиват лютив боб, пълнят търбуси. Un demi setier!144 Струята пара от кафето свисти нагоре от лъснатия до блясък казан. Сервира ми по негова заповед. Il est Irlandais? Hollandais? Non fromage. Deux Irlandais, nous, Irlande, vous savez? Ah oui!145 Мисли си, че искаш холандско сирене. Обичайното тук постобедно хапване, знаеш ли думата? Постобеден. Познавах един в Барселона, голям чешит, викаше моят любим постобедник. А сега: slainte!146 Около масите с мраморни плочи глъч от винени гласове и гъргорещи гърла. Дъхът му е умирисал въздуха над зацапаните със сос чинии, зеленозъбата фея се стича между устните му. За Ирландия, за далкасианците147, за надеждата, за заговорите, за Артър Грифит148, а сега и за АЕ149, човек възвишен, съвършен и мой добър пастир. В неговия ярем да се впрегнем, бойци-побратими да станем и в злодеяния, и в каузата обща. Ето, ти си истински син на баща си. По гласа те познавам. Ризата му от дефтин, на кървавочервени цветя, от прошепнатите тайни испанските й пискюли потръпват. Господин Дрюмон150, известен журналист, Дрюмон ли? Знаеш ли как викаше той на кралица Виктория? Старата вещица с жълтите зъби. Vieille ogresse от dents jaunes. Мод Гон151, красавицата, La Patrie, Милвоа, Феликс Фор152, знаеш ли как е умрял? Сексуални похотливци. Ами госпожичката, bonne à tout faire153, която масажирала мъжката му голота в банята в Упсала. Moi faire, казала, tous les messieurs154. Не и това, Monsieur, казах му. Многосластен нрав. Банята е най-личното нещо. Не бих пуснала и брат си, нито дори моя собствен брат, мъже многосластни. Чудовище зеленооко, виждам те. Впитите зелени зъби, усещам ви. Похотливци.
Синкавият фитил тлее смъртоносно между пръстите му и току проблясва ярко. Отделни парченца тютюн се подпалват от само себе си: пламък и парлив дим осветяват нашия ъгъл. Сурови скули под бойни ълстърски фуражки. Как стана така, че центърът се разцентрова, има си версия, и то съвсем автентична. Наконтил се като млада булка човекът, воалетка на оранжеви цветчета и беж по пътя към Малахайд155. Точно така, честна дума. Нашите изгубени водачи: ние предадени, те офейкали. Стигнаха дотам, като за бал да се дегизират, аха да ги спипаш и изчезват, уж ги има, ала тук ги няма.
Отблъснат любовник. Та, казвам ти, по онова време бях още млад и силен мъж, някой ден ще ти покажа как изглеждах тогава. Такъв бях, сериозно. Влюбен бил, заради любовта й пропълзял заедно с полковник Ричард Бърк, избрания наследник на келтския вожд, под стените на Кларкънуелския затвор, присламчил се, зърнал как пламъкът на отмъщението ги хвърлил нагоре, обвил ги в дим. Навред посипани стъкла и срутени градежи. Скри се във веселия Париж, Еган Парижки, непотърсен от никого, освен от мен. Ето и ежедневните му свети деяния: пред мръсната наборна каса в печатницата, трите кръчми, бърлогата в Монмартър, където взима краткия си нощен сън, улица Гут д’ор, украсена с оплютите от мухи лица на онези, които отдавна ги няма. Без любов, без земя, без жена. Но тя си живее живота без нейния прокуденик, госпожа мадам от улица Жи льо Кьор, с канарче и две млади бичета — наематели. Бузи като праскови, пола на ивици като зебра, закачлива като девойка. Отритната и необезверена. Кажи на Пат, че си ме срещнал, ще му кажеш, нали? Навремето исках да му намеря работа на клетичкия. Mon fils, войник на Франция. Научих го да пее. Момчетата от Килкени са яки, гръмки веселяци. Знаеш ли тая стара песен? Навремето и Патрис го научих да я пее. Старата ни Килкени: свети Канис, замъкът Стронгбоу на брега на Нор. Ето как звучи. О, о. Хваща ме, Напър Танди ме хваща за ръката.
Слаба съсухрена ръка върху моята. Забравили са Кевин Еган, но той тях — не. Когато ний си спомняхме за тебе, о, Сион.
Беше приближил края на водата и мокрият пясък подлизваше обувките му. Свежият въздух го поздрави, засвири по опънатите му нерви, порив от оплодителни семена. Не, не, няма да вървя чак до плаващия фар, нали така? Закова се на място и усети как краката му взеха да потъват бавно в поддаващата почва. Върни се обратно.
Върна се, огледа брега на юг, краката му отново потънаха бавно в новите подгизнали гнезда. Студената сводеста зала на кулата го очаква. Помежду каменните зъбери се прокрадват снопове светлина, местят се бавно-бавно, както сега краката ми потъват, пълзят към здрача по големия слънчев циферблат — пода. Син здрач, спуска се нощта, дълбоката синя нощ. В мрака под свода го чакат, бутнали назад столовете си, куфарът ми обелиск — стърчи зад трапезата от зарязани чинии. Кой да я разчисти? Ключът е у него. Тая нощ няма да се прибера. Затворената порта на безмълвната кула ще погребе слепите им тела — пантерният сахиб и неговият пойнтер. Провикване: никакъв отговор. Издърпа краката си от пясъчните пипала и пое обратно към каменната дига. Вземете всичко, задръжте всичко. Душата ми крачи редом с мен, форма на формите. Така стражата средлунна броди над скалите, смолисточерна с нишки от сребро, заслушана в прилива, подмамващ я към дълбините датски на Елсинор.
145
Той ирландец ли е? Холандец? Не сирене. И двамата ирландци. Ирландия, разбираш ли? Ах, да. (разг. фр.)
147
Племе, от което са набирали воините си средновековните ирландски крале от династията Мънстър.
148
Артър Грифит (1872–1922) — ирландски националист, основател на Шин Фейн и на вестника „Юнайтед Айришман“, който пропагандира борбата за независимост на Ирландия, но главно по пътя на гражданското неподчинение.
149
А. Е. — Джордж Уилям Ръсел (1867–1935) — една от най-влиятелните фигури на ирландското културно възраждане в края на XIX в. и началото на XX в. Бил е пророк, философ, поет, художник, журналист, занимавал се е с икономика и с практическото въвеждане на аграрни реформи. Главен редактор на вестник „Айриш Хоумстед“, където „хоумстед“ означава „чифлик, ферма“. Дългогодишен приятел и съратник на Йейтс.
150
Едуард А. Дрюмон (1844–1917) — френски издател и журналист, чийто вестник
151
Мод Гон (1866–1953) — известна ирландска красавица и националистка. Любима на Йейтс. Емигрира в Париж, където става любовница на тук споменатия Милвоа (1850–1918), редактор на френския вестник
152
Феликс Фор (1841–1899), президент на Франция (1895–1899), умира от мозъчен кръвоизлив. Според слуховете — в резултат на сексуални ексцесии.
155
Джеймс Стивънс, ръководителят на Ирландското републиканско братство, бил арестуван и хвърлен в затвора в Ричмънд (1865), откъдето избягва и до април на следващата година се укрива в Дъблин, след което потегля към Америка. Твърди се, че е избягал преоблечен като жена.