Приливът ме преследва. Оттук го виждам как се лее и разлива. Върни се на пътя Пулбег, спаси се там. Закатери се по острицата и плъзгавите водорасли, седна върху столче от скала, подпря бастуна си в плитка пролука.
Подпухналият труп на куче се полюшкваше като плавателен мехур. По-нататък — планшир на лодка, погребан в пясъка. Un coche ensablé156, така Луи Вейо нарекъл прозата на Готие. Тези тежки пясъци са приливите на езика, просмукани от тукашния вятър. А там — каменни могили от погинали зидари, развъдник на невестулки и плъхове. Скрий златото там. Опитай. Все нещичко имаш. Пясък и пустош. Натежали от минало. Играчките на сър Лут. Пази се от плесница по лицето. Аз съм великанът дето камъни-балавни кат’ пера въргаля, по камъни и кости мостът ми минава. Фююфахфююфах. Надушвам кръв ирландска.
Една точка, припкащо куче, се появи и зашари по пясъчната ивица. Боже, мен ли ще нападне? Уважавай свободата му. Не бъди господар на другите, нито техен роб. Бастунът ми е подръка. Стой мирно. Ей там в далечината, отвъд пенливия прилив, към брега крачат две фигури. Двете Марии. Скрили го на безопасно в тръстено кошче, пъхнали го в тръсталака при речния бряг. Едно, две, три: отварям очи. Виждам те. Не, кучето. Тича обратно към тях. Към кои?
Тук тесните бързоходни гемии на езерняците157 са излизали на брега да търсят плячка, кървавоклюните корабни носове са порили притаено разтопения калай на морето. Датчани, викинги, тевтони, върху гърдите им блещукат метални вериги и брадвички, а Малачи158 — с рицарска огърлица от злато. Стадо китове, заседнали в горещото пладне159, бълват гейзери, влачат се спънато в плитчините. И тогава откъм гладуващата клетка на града се сурва сбирщина джуджета с къси кожени жакети, моят народ, търчат с остри ножове, дерат и одират, режат и кълцат зелените тлъстини на китовата плът. Глад, чума и поголовна сеч160. Кръвта им тече в моите вени, техните страсти мене ме люшкат. Бил съм с тях по замръзналата Лифи, аз — подхвърлено дете, сред пращящите борови огньове161. Нии-кого не заговарям: нито някой мен.
Кучешкият лай се втурна към него, сепна се, хукна обратно. Кучето на моя враг. Пребледнял, притихнал, подлайван. Terribilia meditans.162 Жълт жакет, прислужник на съдбата, присмива се на моя страх. За това ли копнееш, за гръмкия лай на техните овации? Претенденти: живеят си живота. Братът на Брус, Томас Фицджералд, Копринения рицар, Пъркин Уорбек, мнимият потомък на Йорк, с копринени гащи в бледорозово, чудото на деня, и Ламбърт Симнъл163 със свита от придворни лелки и кухненски чираци, един коронован мияч на чинии. Все кралски синове. И тогава, и сега, рай за престолопретендентите. Той164 спасява хора от удавяне, а ти трепериш пред лая на едно кутре. Ала нали благородниците, които се подигравали на Гуидо в Орто Сан Микеле, получили отговор, че са си у дома. Дом на…165. Никак не са ни притрябвали средновековните ви непонятности. Ти би ли могъл да постъпиш като него? Дори с лодка ей тук наблизо или спасителна шамандура. Natürlich166, поставена там специално за теб. Би ли могъл или не? Човекът, който се бе удавил преди девет дни при Девичата скала. Очакват го вече да изплува. Кажи истината де, хайде, изплюй камъчето. Бих искал да мога. Дори бих опитал. Не съм добър плувец, не съм и силен. Водата студена, гальовна. Когато потапях лицето си в пълния с вода леген в Клонгоус. Не виждам! Кой е зад мен? Вън, махай се бързо оттам! Виждаш ли как бързо приливът се разля околовръст, бързо заля пясъчните плитчини и раковините с цвят на какао? Ако имах твърда земя под краката си. Бих искал животът му да си е още негов и моят — мой. Удавник. Човешките му очи крещят срещу мен, ужасени от смъртта си. Аз… Заедно с него надолу, надолу… И нея не успях да спася. Вода: жестока смърт: загуба.
158
Малачи II (948–1022) — крал на Ирландия, който прогонва северните нашественици. Получава рицарската си огърлица като награда от един победен датчанин.
159
По време на глада през 1331 г. на брега в Дъблинския залив се появява стадо китове, които местното население веднага избива и изяжда.
160
През XIV в. Дъблин страда и от трите: по-горе споменатият глад, Черната чума от 1348 г. и кланетата по време на нашествието на Брус (1314–1318).
161
През зимата на 1338–1339 г. река Лифи се покрила с толкова дебел лед, че хората са си палели огньове върху него.
163
Всички изброени имена са на претенденти било за ирландския, било за английския престол.