Отминават.
Бегъл поглед към хамлетовската ми шапка. Ами ако изведнъж се окаже, че съм гол, както си седя тук? Но не съм. През пясъците на света, погнат на запад от пламтящия меч на слънцето, преселвам се мъчително в нощните селения. А тя172 мъкне, влачи, дърпа, тегли, тътри своето бреме. Приливът, потеглен от луната, и той подире й се плиска. Приливи, отливи, милиарди острови вътре в нея, кръвта й не е моята, oinopa ponton, море винобагро. Виж лунната рабиня на луната. В съня й влажен знак я буди, да се вдигне я приканва. Брачно ложе, родилно ложе, смъртно ложе свещено осветени от призраци бледи. Omnis caro ad te veniet173. Иде восъчноликият вампир, бурята с очи пронизва, неговият прилеп пак въпие, вилнее, морето в кръв превръща, впил целувка в нейните устни.
Така. Забий му кол, чуваш ли? Къде е плочката ми да запиша? Впил целувка. Не. Трябва да са две. Тогава ги залепи с лепило. Впил целувка в устни две.
Устните му примляснаха, прилапаха безплътните бърни от въздух: уста утроба. У-о-о-о-т, всеутробваща гробница. Устата му извая нямо издихание: о-о-е-е-о-хо: ревът на водопад от планети, пламтящи небесни сфери, бу-у-у-мтя-я-я-щи заглъхват. Напипвам хартия. Да не би банкноти, по дяволите? Не, писмото на дъртия Дийзи. Ето го. Благодаря за предоставената ми… празният край откъснат. Обърна се с гръб към слънцето, наведе се над масата от скала и надраска думите. На два пъти вече забравям да си задигна листчета от щанда в библиотеката.
Сянката му покри скалите, докато се привеждаше, пределна. А защо не безпределна до най-далечната звезда? Там са, мътнеят зад тази светлина, че светлината в мрака свети, Делта от Касиопея, светове. Седя със своя птицегадателски кривак от ясен, сандалите — назаем, денем край сиво-синкаво море, несъгледан, в теменужната нощ вървя подвластен на незнайните звезди. Отхвърлям аз таз пределна сянка от себе си, човешките очертания са неизбежни, извикай я обратно да се върне. Безпределна, дали е моята, форма на моята форма? Кой ме наблюдава? Кой някога и някъде ще прочете тук написаните думи? Знаци върху белота. Ще говорят някъде на някого с твоя най-меден глас. Добрият епископ от Клойн174 измъкна храмовата завеса175 от широкополата си пасторска шапка: завесата на света с цветни емблеми извезана, измътени върху белотата й знаци. Задръж! Цветни на плосък фон: да, точно така. А-ха, плоско значи, а пък аз умея да мисля на разстояние: близо, далеч, плоско, затова виждам, на изток, назад. А, сега вече разбрах. Паднаха изведнъж, върнаха се по местата си, замръзнаха в стереоскопа. Щрак, на фокус! Намираш думите ми мрачни. Мракът е в душите ни, не мислиш ли? Като меден глас. Душите ни, спаружени от срама на нашите грехове, постойте още с нас както жена стои, към любимия се притиска, още малко и още, и още.
Тя вярва в мен, ръката й нежна, очите дългомигли. Къде, по дяволите, я водя? Отвъд завесата ли? В неизбежната модалност на неизбежната видимост. Тя, тя, тя. Коя тя? Девицата от витрината на Ходжис Фигис176, дето всеки понеделник търси някоя от ония азбучни книги, които все се каниш да напишеш. Изгледа я остро и проницателно. Китката й, пъхната през плетената примка на слънчобрана. Живее на Лийсън Парк177 с морна душа, сред джунджурии и лакомства, писателка. Разправяй ги тия на баба си, Стиви: случайна уличница. Обзалагам се, че се стяга с онзи девствен пояс, наречен корсет с жартиери и жълти чорапи, репризирани с дебел вълнен конец. И ябълкови кнедли, как ли пък не! Къде ти е акълът?
Пипни ме. Гальовни очи. Гальовна, гальовна, гальовна ръка. Чувствам се самотен. О, пипни ме сега, веднага. Коя е онази дума, която всички мъже знаят? Ето ме — притихнал и самотен. И тъжен. Пипни ме, пипни ме.
Той се отпусна назад в цял ръст върху острите скали, пъхна надраскания лист и молива в джоба си, шапката му се килна пред очите. Жест на Кевин Еган, с който потъва в дрямка, седмичния му сън. Et vidit Deus. Et erant valde bona178. Чук-чук! Bonjour, добре си дошъл като цветята през май. Изпод листа през паунопърхащи мигли се загледа в склонилото на юг слънце. Пленник на пламналия пейзаж. Часът на Пан, следобедът на един фавън. Сред натежала от клей увивно змийска зеленина и плодове, напъпили от млечна мъзга, където върху жълтеещи води листата морно се изтягат. Болката е далеч179.
175
Бъркли твърдял, че самата действителност е духовна, че нещата не съществуват, а само идеите. Следователно действителността е само в собственото съзнание. „Завесата на храма“ разделя „святото място“ отвън завесата и „най-святото място“ зад завесата. С други думи видимият свят е като було, дадено ни от Бога, по-скоро за да го разчитаме и проницаваме, отколкото само да го виждаме. Така че знаците върху завесата трябва да се смятат като измътени от собствената глава (в случая шапка).
179
Тук Джойс прави кратка импровизация върху „Следобедът на един фавън“ от Стефан Маларме (1842–1898).