И не мисли за любовта, за скръбния й дял и път180.
Заби тъп поглед в тъпоносите си обувки, захвърлени на боклука от един нафукан франт nebeneinander. Взе да брои прорезите по напуканата кожа, където друг крак се бе свирал на топло. Кракът, който се бе въртял, скачал и тропал в троен танц, кракът, който ми отмиля. Но беше доволен, когато Естър Освалт ти подложи крак: момиче в Париж, което познавах. Tiens, quel petit pied!181 Истински приятел, сродна душа: любовта на Уайлд, която не смее себе си да назове182. Сега той ще ме напусне. А вината чия е? Какъвто съм. Какъвто съм. Или всичко, или нищо.
Като ласкаво ласо водата на езерото Кок се разлива, покрива златистозелени пясъчни лагуни, надига се, разплисква се. Ще отнесе бастуна ми от ясен. Ще изчакам. Не, те ще минат оттук, ще се ожулят в прибойните скали, ще се завъртят в кръг и ще отминат. Не бива да изпускам тази работа. Чуй: едно от четирисловията на приказливото море: сиис, хръъс, рсиис, оусси183. Яростният въртеж на водите сред морски змии, гривести жребци и остри скали. В каменни чаши се плиска: плис, пляс, пльок: пленени в бъчва. В плен словата секват. Тече и гука, разлив разлъка, гребен запенва, цъфтеж загребва.
Под набъбналия прилив видя виещи се водорасли вяло да полюшват лениви ръце, да повдигат къдрави фусти, да танцуват в такта на подсвиркващия плисък, да се въртят и свенливо да заголват широките си сребреещи листи. Ден след ден: нощ след нощ: нагоре, прилив, надолу. Господи, вече са уморени: като им прошепнеш, отвръщат с морна въздишка. Свети Амвросий ги е чул, въздишката на листя и талази, чакат, изчакват разцвета си, diebus ac noctibus iniurias patiens ingemiscit184. Безцелно събрани: на вятъра изтървани, напред, назад, напред, назад: тъкачницата на луната. Уморени дори от гледката на влюбени, от похотливи мъжища, гола жена в чертози сияе, мъкне бремето на водите.
Ей там, има поне дванайсет лакти. Дванайсет лакти под водата гробът на баща ти скрит е185. Той каза в един. Намерен е удавен. В дъблинското пристанище водата се покачва. Носи пред себе си гъст плавей от поклащащи се отломъци, рибни стада и мършави миди. Изплува труп, бял като сол, подаде се изпод въртопа, люшна се към брега, полека-лека, по петите на делфина. Ей го там. Издърпайте го бързо. Макар и потънал под морския праг. Хванахме го. Сега леко.
Торба трупни газове, кандилка се в зловонна саламура. Блещукат лещанки, угоени с гъбени мръвки, проблясват през отворите на закопчания му дюкян. Бог става човек става риба става белобуза казарка става пухена планина става Федърбед186. Смъртни издихания аз, живият, дишам, тъпча тленни останки, поглъщам пикочната карантия на всичко, що е мъртво. Издърпаха вкочанения над планшира и той избълва вонята на зеления си гроб, прокажената носна дупка изхърка срещу слънцето.
Това се вика морска премяна, кафявите очи — соленосини. Морска смърт, най-леката от всички известни на човека смърти. Морският старец всезнаен187. Prix de Paris188: пазете се от имитации. Просто преценете трезво. Това за нас е огромно удоволствие.
Хайде. Жеден съм189. Смрачи се. Ала черни облаци се не виждат, нали? Гръмотевична буря. Видях сатаната как пада от небето като светкавица, гордата сила на интелекта, Lucifer, dico, qui nescit occasum190. Не. Моят плащ и с тояга като пилигрим191. Къде. Към вечерните селения. Вечерта себе си ще намери.
Сграбчи дръжката на ясеновия си бастун, уж стана да върви, ала още се помайваше. Да, вечерта себе си в мен ще намери, но без мен. Всички дни стигат своя край. Но, между другото, кога е следващият ден? Вторник ще бъде най-дългият ден192. В цялата щастлива нова година, майко моя, ръм-та-дъм, ръм-та-дъм. Ливад Тенисън193, джентълмен и поет. Gia194. За старата вещица-човекоядка с жълтите зъби195. И мосю Дрюмон, джентълмен и журналист. Gia. Зъбите ми са много развалени. Защо ли, недоумявам? Опипвам един. И тоя вече се клати. Черупки. Дали пък да не отида на зъболекар с тези пари? Ето и този. Беззъбият Кинч, свръхчовекът. Недоумявам защо така се получава или може би това означава нещо друго?
Носната ми кърпа. Той я хвърли. Спомням си много добре. Не я ли вдигнах?
Ръката му напразно претършува джобовете. Не, не съм. По-добре да си купя нова.
Внимателно залепи засъхналия сопол, който изчопли от носа си, върху края на скалата. Да видим кой тук ще поседне.
180
Цитат от стихотворението „Кой тръгва с Фергус?“ на У Б. Йейтс. Превод Владимир Трендафилов, изд. „Народна култура“, 1990.
182
На процеса в Лондон Оскар Уайлд казва: „Любовта, която не смее себе си да назове“ е духовното общуване между възрастен мъж и младо момче.
183
Тук Стивън се изпикава на плажа. Текстът отново ни представя поредното предизвикателство срещу ограниченията на езика.
184
„Денем и нощем сътворението пъшка под гнета на несправедливостите.“ Св. Амвросий, „Коментари върху римляните“.
186
Макар че повечето джойсоведи тълкуват това изречение с кабалата и превъплъщенията на Протей, думите на Стивън имат и своя вътрешна логика: Бог става човек (едно от проявленията му е Иисус), човек става риба (рибата е символ на Христос в ранната християнска църква), рибата става казарка (която според средновековните легенди е птица, излюпена не от яйце, а от риба, и чак по-късно се покрива с пера), а пухът се използва за пухени завивки, или пухени легла, Федърбед (пухен дюшек) пък е името на планина южно от Дъблин, част от така наречените Дъблински планини.
188
Тук Стивън умишлено смесва Наградата на Париж (най-голямото конно състезание във Франция през 1904 г.) и наградата на Парис, тоест златната ябълка с надпис „На най-красивата“, която Парис дава на Афродита и получава от нея любовта на Хубавата Елена, с което започва Троянската война и опасността от морска смърт за Одисей. И Париж, и Парис на английски се изписват по един и същ начин: Paris. Следващите две фрази обаче ни подсказват, че „Наградата на Париж“ е още и търговски панаир, в който производителите рекламират стоката си.
189
„След това Иисус, като знаеше, че всичко вече е свършено, за да се сбъдне Писанието, казва: жеден съм.“ Йоан 19:28.
190
„Зорницата, казвам ти, която не залязва“ (лат.). Виж Исаия 14:12. „Как падна ти от небето, деннице, сине на зората! Разби се о земята ти, който тъпчеше народите.“
193
Давайки това прозвище на лорд Тенисън (1809–1892), Стивън показва, че го смята за претенциозен и благовъзпитан поет-джентълмен.
194
Макар и на италиански да означава „почти“, тук Стивън го използва по-скоро като израз на нетърпение, нещо като „Хайде да тръгвам“.