Всичко това бе известно от мисията на „Войиджър“ през седемдесетте години на двайсетия век, от наблюденията на „Галилео“ през осемдесетте и кацанията на Кеплер през деветдесетте години на двайсетия век. Но само за няколко часа китайците бяха научили повече за Европа, отколкото всички предишни мисии взети заедно. Те пазеха познанията за себе си; беше жалко, но едва ли някой би отрекъл, че имаха пълно право на това.
Ала все по-горещо се отричаше правото им да анексират спътника. За първи път в историята на човечеството една нация имаше претенции към чужд свят и всички средства за осведомяване на Земята спореха за законността им. Макар китайците да обясняваха, дълго и досадно, че никога не са подписвали Договора за космически изследвания на ООН от 2002 година и следователно не са обвързани с клаузите му, това не укротяваше гневните протести.
И неочаквано Европа стана най-голямата новина в Слънчевата система. А репортерът от мястото на събитието (намиращ се поне на няколко милиона километра от него) стана най-търсеният човек.
„Говори Хейуд Флойд от борда на космическия кораб «Космонавт Алексей Леонов», пътуващ за Юпитер. Но както сами разбирате, сега цялото ни внимание е приковано към Европа. В този миг аз наблюдавам спътника през най-мощните телескопи на борда; при това увеличение той е десет пъти по-голям от Луната, гледана с просто око. Гледката наистина е необикновена. Цялата повърхност е оцветена в розово с няколко малки кафяви петна. Спътникът е покрит с гъста мрежа тънки линии, виещи се и обикалящи във всички посоки. Всъщност гледката много напомня на фотос от учебник по медицина, на който може да се види плетеницата от вени и артерии. Някои от линиите са с дължина стотици, дори хиляди километри и приличат на въображаемите канали, които Пърсивал Лоуъл и други астрономи от началото на двайсетия век са си представяли, че виждат на Марс. Ала каналите на Европа не са илюзия, макар, разбира се, да не са изкуствени. И още нещо — те наистина са пълни с вода, по-скоро с лед. Защото спътникът е почти изцяло покрит от океан със средна дълбочина петдесет километра. Тъй като Европа е твърде далеч от слънцето, температурата на повърхността й е изключително ниска — около сто и петдесет градуса под точката на замръзването. Ето защо, предполага се, че единственият й океан представлява огромен леден блок. Каква изненада. Обаче това не е напълно вярно, тъй като голямо количество топлина се генерира вътре в самия спътник от вътрешните сили на триене — същите сили, които карат огромните вулкани на съседния Йо да изригват. Ето защо ледът непрекъснато се топи, чупи се, замръзва отново, оформяйки пукнатини и равнини като тези върху плаващите ледени късове на земните полярни райони. Ето тази гъста мрежа от пукнатини е сега пред очите ми; някои от тях са потъмнели от древност — може би образувани преди милиони години. Ала други са снежнобели; това са новообразуваните, които са се отворили току-що и върху тях се е натрупал пласт само от няколко сантиметра. «Циен» е кацнал точно до една от тези снежнобели ивици — хиляда и петстотин километровата пукнатина, наречена Големия Канал. Очевидно китайците възнамеряват да изпомпат водата му в резервоарите си и да използват спътниковата система на Юпитер, а после да се завърнат на Земята. Може и да не им е толкова лесно, но те със сигурност трябва да са изучили района много внимателно и явно знаят какво вършат. Сега вече е очевидно защо са поели такъв риск и защо имат претенции към Европа. За да я използват като база. Тя може да бъде ключът към цялата Слънчева система. Макар че на Ганимед също има вода, тя всичката е замръзнала и не е тъй лесно достижима, защото гравитацията на този спътник е по-силна. Има и нещо друго, което току-що ми хрумна. Дори ако китайците не могат да се отлепят от Европа, те биха могли да оцелеят до изпращането на спасителна мисия. Имат достатъчно енергия, в района може да има полезни изкопаеми, а ние всички знаем, че именно китайците са големите специалисти в областта на производство на синтетични храни. Животът им няма да се отличава с кой знае какъв лукс, но лично аз познавам няколко души, които биха го приели с радост, само и само да наблюдават великолепието на Юпитер, заемащ почти целия хоризонт — гледка, която, надявам се, сами ще видим само след няколко дни. Това беше Хейуд Флойд, който ви казва довиждане от името на колегите си и от свое име, всички на борда на «Алексей Леонов».“