Някой го разтърсваше, за да го събуди. Не, сигурно сънува! Усамотението бе свещено право на борда на космическия кораб; никой не влизаше в чужда кабина, без да поиска разрешение. Той стисна очи, ала някой продължаваше да го разтърсва.
— Доктор Флойд, моля ви, събудете се! Викат ви в командната кабина.
При това никой не го наричаше „доктор Флойд“; най-официалното обръщение към него от седмици наред беше „док“. Какво ставаше?
Той с нежелание отвори очи. Намираше се в малката си кабина, нежно обгърнат от пашкула-койка. Така му казваше една част от него; тогава, как можеше да вижда Европа? Те все още бяха на милиони километри от спътника.
Виждаха се характерните фигури, триъгълниците и многоъгьлниците, образувани от преплитащите се линии. И това бе наистина Големия канал — не, не беше съвсем така. Как би могъл да бъде, когато той все още си беше в малката кабина на борда на „Леонон“?
— Доктор Флойд!
Той се събуди напълно и видя, че лявата му ръка плува на няколко сантиметра пред очите му. Странно колко линиите на дланта му наподобяваха картата на Европа! Но нали икономичната Майка Природа винаги се повтаряше на толкова страшно различни нива като например завихрянето на млякото, когато го наливаш в чашата си с кафе, или завихрените облаци на някой циклон и вихрите на спираловидната мъглявина.
— Съжалявам, Макс — каза той. — Какво има? Нещо лошо ли?
— Така мислим, но лошото не е при нас. „Циен“ е в беда.
Командирът, навигаторът и главният инженер се бяха настанили в креслата си и се бяха стегнали с коланите за обезопасяване в командната кабина; останалите членове на екипажа с вълнение обикаляха около удобните илюминатори или гледаха в мониторите.
— Съжалявам, че ви събудих, Хейуд — извини се безцеремонно Таня. — Ето как стоят нещата. Преди десет минути получихме Първокласен приоритет от Наземната контрола на мисията. Радиовръзката с „Циен“ е изчезнала. Станало е внезапно, по средата на едно шифровано съобщение; последвали са няколко секунди лошокачествено предаване, после тишина.
— А радиофарът?
— И той не работи. Не получаваме сигнали и от него.
— Пфу! Значи положението е сериозно. Вероятно голяма повреда. Някакви предположения?
— Много, но наистина само предположения. Експлозия, свличане на пластове, трус: кой знае?
— Може би няма и да научим, ако някой друг не кацне на Европа или ако ние самите не преминем наблизо, за да видим какво е станало.
Таня поклати глава.
— Нямаме достатъчно данни. Най-близкото разстояние, на което можем да се приближим, е петдесет хиляди километра. От толкова далече няма да видим кой знае какво.
— В такъв случай не можем да направим абсолютно нищо.
— Не е съвсем така, Хейуд. Наземната контрола на мисията има предложение. Искат да обърнем голямата си чиния и да се опитаме да уловим макар и слабо някакви радиосигнали — това е — как го изричате вие? — изстрел в тъмнината, но си струва да се опита. Какво ще кажеш?
Първата реакция на Флойд бе изцяло отрицателна.
— Това означава, че ще прекъснем връзката си със Земята.
— Разбира се; но така или иначе трябва да го направим, когато заобикаляме Юпитер. А ще ни отнеме само две минути да възстановим веригата.
Флойд мълчеше. Предложението бе напълно разумно и все пак нещо го безпокоеше. След като се двоуми няколко секунди, внезапно разбра защо не бе съгласен с тази идея.
Бедите с „Дискъвъри“ започнаха, когато голямата чиния — главният комплекс антени — изгуби Земята по причини, които дори сега не бяха напълно изяснени. Но тогава Хал със сигурност е бил въвлечен, а тук не съществуваше опасност от възникване на подобна ситуация. Компютрите на „Леонов“ бяха малки, автономни единици; нямаше нито един контролен интелект. Нито пък механичен. Руснаците продължаваха търпеливо да чакат отговора му.
— Съгласен съм — каза най-после той. — Съобщете на Земята да знае какво вършим и започнете заслушването. Предполагам, че ще използвате всички честоти?
— Да, още щом изчислим доплеровите корекции. Как върви, Саша?
— Дайте ми още две минути и ще включа автоматичната антена. Колко време ще заслушваме?
Командирът замълча, преди да отговори. Флойд често се бе възхищавал на решителността на Таня Орлова и дори веднъж й го призна. С рядко чувство за хумор тя му отвърна: