— Уди, командирът може да греши, но винаги трябва да е решителен.
— Заслушвайте петдесет минути и изпратете съобщението си на Земята за още десет. После повторете цикъла.
Нямаше нищо за виждане и слушане; автоматичните вериги бяха по-добре от човешките сетива в улавянето на каквито и да са радиошумове. Въпреки това от време на време Саша изключваше радиомонитора и бученето на юпитеровите радиационни колони изпълваха кабината. Наподобяваше шума от разбиването на вълните по всички земни плажове с внезапни експлозии, идващи от електрическите изпразвания в атмосферата на Юпитер. Нямаше и следа от сигнали, издавани от човешки същества; и един по един онези от екипажа, които не бяха дежурни, тихо се оттеглиха. Докато чакаше, Флойд пресмяташе наум. Каквото и да се бе слу чило на „Циен“, то беше вече два часа в миналото, тъй като новината бе дошла от Земята.
Но „Леонов“ би трябвало да е в състояние да улови директно съобщение след по-малко от минута, така че китайците вече са имали предостатъчно време отново да се появят в ефир. Продължителното им мълчание предполагаше катастрофа и той си завъобразява безкрайни сценарии в тази връзка.
Петдесетте минути продължиха дълго, сякаш бяха часове. Когато се качиха, Саша извъртя обратно комплекса антени към Земята и съобщи за неуспеха им. Докато използваше останалите десет минути, за да изпрати някои съобщения, той въпросително погледна командира.
— Струва ли си да опитваме отново? — попита с глас, който ясно изразяваше собствения му песимизъм.
— Разбира се. Можем да съкратим времето, но ще продължим да заслушваме.
Когато измина един час, голямата чиния отново бе извъртяна към Европа. И почти в същия миг автоматичният монитор светна: „ВНИМАНИЕ“
Саша протегна ръка към копчето и гласът на Юпитер изпълни кабината. На този фон, като шепот, долитащ през гръмотевична буря, се дочу тиха реч, която с нищо не можеш да сбъркаш — човешка реч. Бе невъзможно да разберат на какъв език се говори, макар че Флойд бе сигурен по интонацията и ритъма, че не беше китайски, а някакъв европейски език.
Саша с опитни пръсти завъртя копчетата за настройка и думите се чуха по-ясно. Езикът бе несъмнено английски, но смисълът бе все още влудяващо неразбираем.
Забелязваше се една комбинация от звуци, които всяко човешко ухо би уловило безпогрешно и в най-шумната среда. Когато тази комбинация доехтя внезапно на фона на шумовете на Юпитер, на Флойд му се стори, че в никакъв случай не може да е буден, че участва в някакъв фантастичен сън. Колегите му отреагираха малко по-късно; после се вторачиха в него със същото изумление и с нарастващо подозрение.
Защото първите думи, които разпознаха и които идваха от Европа, бяха:
„Доктор Флойд… доктор Флойд… надявам се, че ме чувате.“
Лед и вакуум
— Какво е това? — прошепна някой и въпросът му бе посрещнат от шъткания. Флойд вдигна ръце, изразявайки недоумение — надяваше се и невинност.
„…знаем, че сте на борда на «Леонов»… не ми остава много време… насочвам антената на скафандъра си, накъдето мисля…“
Сигналът отслабна, агонизиращ за няколко секунди, после се появи отново много по-ясен, макар и не достатъчно висок.
„…предайте тази информация на Земята. «Циен» бе разрушен преди три часа. Единствено аз оцелях. Използвам антената на скафандъра си, нямам никаква представа какъв е обхватът й, ала това е единственият ми шанс. Слушайте внимателно: НА ЕВРОПА ИМА ЖИВОТ. Повтарям: НА ЕВРОПА ИМА ЖИВОТ…“
Сигналът отново изчезна. Последва оглушителна тишина, която никой не смееше да наруши. Докато чакаше, Флойд яростно ровеше из паметта си. Не можеше да разпознае гласа — с еднакъв успех би могъл да принадлежи на който и да е китаец, получил образованието си на Запад. Вероятно беше някой, с когото се бе запознал на една от многобройните научни конференции, но не можеше да твърди със сигурност, докато непознатият не си кажеше името.
„…скоро след тукашната полунощ. Помпахме яко и резервоарите бяха пълни почти наполовина. Двамата с доктор Ли излязохме, за да проверим изолацията. «Циен» стои… стоеше на около трийсет метра от брега на Големия канал. Шланговете излизат направо от кораба и се спускат надолу, пробивайки леда. Той е много тънък, опасно е да се върви по него. Топлото течение…“
Отново дълга пауза. Дали китаецът се движи, помисли си Флойд, та от време на време попада зад някоя преграда.
„…няма проблеми — осветихме целия кораб. Като коледна елха засия красиво и се отрази в леда. Величествени цветове. Първи го видя Ли — огромна тъмна маса, надигаща се от дълбините. Отначало помислихме, че е рибен пасаж — бе твърде голям за един организъм само, — после започна да се измъква с трясък от пукащия се лед.