Доктор Флойд, надявам се, че ме чувате. Тук е професор Чанг, запознахме се на конференция на Международния съюз на астронавтите в Бостън през 2002 година.“
Внезапно и съвсем нелепо Флойд се върна в мислите си на един милиард километра разстояние. Слабо си спомняше приема след заключителното заседание на конгреса на Международния съюз на астронавтите — последният посетен от китайци преди Втората културна революция в страната им. Вече си спомни отчетливо Чанг — дребен, изпълнен с чувство за хумор астроном и екзобиолог, който разполагаше с огромен запас от вицове. Ала сега не се шегуваше.
„…като огромни плетеници влажни водорасли, пълзящи по земята. Ли изтича до кораба, за да си вземе фотоапарата, аз останах да наблюдавам и да докладвам по радиото. Нещото се движеше толкова бавно, че с лекота бих могъл да го изпреваря. Вълнението ми бе по-голямо от уплахата. Мислех, че ми е известно какво може да бъде това същество — бях виждал снимки на кафявите водорасли край бреговете на Калифорния, — но дълбоко грешах.
…Мислех, че е в беда. Не можеше да оцелее при температура сто и петдесет градуса под тази, на която е привикнало в жизнената си среда. То се превръщаше в буца лед, докато се придвижваше парчета от него се отчупваха като стъкло, — но не спираше и продължаваше да напредва към кораба, черна приливна вълна, постепенно намаляваща скоростта си. Все още бях тъй удивен, че не можех да размишлявам логично, дори не можех да си представя, че се опитваше да…“
— Няма ли начин да го повикаме отново? — изстреля въпроса си Флойд.
— Не… твърде късно е. Скоро Европа ще се скрие зад Юпитер. Ще трябва да чакаме да излезе от еклипса.
„…изкачваше се по кораба и докато го правеше, образуваше нещо като леден тунел. Вероятно така се изолираше от студа както термитите се защитават от слънчевите лъчи в тесните коридори от кал, които строят… тонове лед върху кораба. Най-напред се счупи радиоантената. После видях как се заогъваха стъпалата на стълбата — всичко ставаше забавено, като в сън. Едва когато корабът се олюля, разбрах какво се опитваше да стори, но бе твърде късно. Можехме да се спасим само ако бяхме загасили светлините. Вероятно е фототроп и биологичният му цикъл се задейства от слънчевата светлина, която се процежда през леда. Възможно е също като мушиците да се привлича от светлината. Нашите светлини са били вероятно по-блестящи от каквито и да било други, появявали се някога на Европа… После корабът се срути. Видях как корпусът се разцепи, как от кондензираната влага се образуваха снежинки. Всички светлини изгаснаха с изключение на една-единствена, която се клатушкаше напред-назад на проводник на два метра от повърхността на планетата. Не мога да кажа какво се случи непосредствено след това. Следващото нещо, което си спомням, е, че стоях под светлината до разрушения кораб, а около мен бе навалял свеж сняг като бях пух. Следите ми отчетливо се открояваха наоколо. Сигурно съм тичал: вероятно бяха изминали само минута-две… Растението — все още в мислите ми то бе растение — стоеше неподвижно. Чудех се дали се е разкъсало от сблъсъка; огромни късове — дебели като човешка ръка — се бяха отчупили като отсечени клони. После главният ствол отново се раздвижи. Отблъсна се от корпуса и запълзя към мен. Тогава ми стана съвършено ясно, че нещото бе чувствително към светлината; бях застанал точно под крушката с мощност хиляда вата, която бе спряла да се люлее.
Представете си дъб, дори по-добре индийска смокиня с многобройните си разклонения и корени, сплескана от гравитация, опитваща се да пълзи по земята. Достигна на около пет метра от светлината, после се разпростря така, че направи затворен кръг около мен. Очевидно това бе върхът на търпимостта му — точката, в която фотопривличането се превръща в отблъскване от светлината. После няколко минути нищо не се случи. Чудех се дали не е вече мъртво, вледенено. После видях, че по много от разклоненията се оформиха огромни пъпки. Сякаш наблюдавах забавени кадри от разцъфтяването на цветята. Всъщност аз си мислех, че са цветя, всяко едно с големината на човешка глава. Разтваряха се нежни, красиво оцветени мембрани. И тогава ми се стори, че никой, нито едно същество не е виждало тези цветове преди; че те изобщо не са съществували преди ние да пристигнем с нашите светлини, съдбовните ни светлини в този свят. Филизи, тичинки, леко се залюляха… Приближих се до живата стена, която ме заобикаляше, за да виждам точно какво става. Нито тогава, нито когато и да е било не почувствах ни най-малък страх от съществото. Бях сигурен, че не е злонамерено — ако, разбира се, изобщо можеше да разсъждава. Десетки огромни цветя в различна степен на цъфтеж. Напомняха ми на пеперуди, появяващи се от пашкулите — със свити крилца, все още незаякнали, — все повече се приближавах към истината.