Когато не спеше, Флойд прекарваше индивидуалното си време в каюткомпанията, отчасти защото, въпреки неголемите си размери, в нея изпитваше по-малко клаустрофобия, отколкото в малката си кабина. Тя бе боядисана във весели цветове, всички повърхности, които разрешаваха това, бяха покрити с фотоси на красиви пейзажи, изобразяващи суша или море, снимки от спортни шампионати, портрети на знаменити видеозвезди и други неща, които напомняха за Земята. Най-важното място обаче бе отредено на една оригинална картина, рисувана от Леонов — датираше от 1965 година и носеше названието „Отвъд Луната“ — същата година, когато като млад подполковник той излезе от „Възход II“ и стана първият човек, разходил се в открития космос.
Очевидно това бе произведение на талантлив любител, а не на професионалист, изобразяваше изпъстрената с кратери лунна повърхност с красивия Sinus Iridum — Залива на дъгите — в далечината. Тънкият полумесец на Земята заплашително се издигаше зад лунния хоризонт и покриваше тъмната страна на планетата. Отзад блестеше Слънцето и пламъците на короната му се разпростираха на милиони километри около него.
Композицията беше удивителна — поглед в бъдещето, което още тогава беше само на три години разстояние във времето. От борда на „Аполо 8“ Андърс, Борман и Лоувъл щяха да видят същото великолепие с невъоръжено око, щяха да наблюдават как Земята изгрява зад далечния хоризонт по Рождество на 1968 година.
Хейуд Флойд се възхищаваше на картината и в същото време го вълнуваха смесени чувства. Не можеше да забрави, че тя е по-стара от когото и да е на борда на кораба — с едно изключение.
Когато Алексей Леонов я е рисувал, той вече е бил деветгодишен.
Световете на Галилео
Дори сега, повече от трийсет години след разкритията, направени при първите полети на „Войиджър“, никой не можеше да каже със сигурност защо четирите гигантски спътника се различават толкова много един от друг. Всички имаха приблизително едни и същи размери и се намираха в една и съща част на Слънчевата система при все това бяха изцяло различни, като деца, родени от различни майки.
Единствено Калисто, най-външният от тях, беше приблизително такъв, какъвто очакваха да бъде. Когато „Леонов“ профуча на разстояние повече от 100 000 километра от него, най-широкият от безбройните му кратери ясно се различаваше с невъоръжено око. Гледан през телескоп, спътникът приличаше на стъклена топка, използвана за мишена от мощно огнестрелно оръжие; целият бе покрит с разнокалибрени кратери, чак до най-малкия, незабележим с просто око. Някой бе забелязал навремето, че Калисто прилича много повече на земната Луна отколкото самата Луна.
Това не бе особено изненадващ факт. Можеше да се очаква, че един свят, разположен точно на това място — на края на астероидния колан, — е бил бомбардиран от малки астероиди, останали след образуването на Слънчевата система. И все пак Ганимед, който се намираше непосредствено до него, имаше съвършено различен вид. Макар че беше буквално поръсен от кратери, плод на сблъскване с малки астероиди в далечното минало, повечето от тях бяха вече изорани — дума, която изглеждаше съвсем не на място. Огромни пространства от Ганимед бяха покрити с резки и бразди, сякаш някой космически градинар бе прокарал гигантското си рало по повърхността на спътника. Имаше и бели ивици като пътеки, прокарани от охлюви, с диаметър петдесет километра. Но най-мистериозни от всичко бяха дългите извиващи се ленти, състоящи се от десетки успоредни линии. Именно Николай Терновски предположи какво биха могли да представляват — супермагистрали с множество ленти за движение, прокарани от пияни земемери. Той дори твърдеше, че вижда надлези, подлези и сложни кръстовища.
„Леонов“ бе добавил трилиони бита информация за Ганимед към банката човешко познание, преди още да прекоси орбитата на Европа. Този скован от ледовете свят с напуснатия си космически кораб и със своите мъртви бе от другата страна на Юпитер, ала въпреки това присъстваше в мислите на всички.
На Земята доктор Чанг бе вече провъзгласен за герой, а сънародниците му с очевидно смущение изпратиха безброй телеграми. Една от тях бе до екипажа на „Леонов“ и както Флойд предполагаше, изпратена след значително редактиране в Москва. На кораба витаеше сложно чувство — смесица от възхищение, съжаление и облекчение. Всички астронавти, независимо от тяхната националност, гледаха на себе си като на граждани на космоса, чувстваха някаква обща връзка и споделяха заедно триумфите и трагедиите си. Никой на борда на „Леонов“ не се радваше, задето китайската експедиция бе претърпяла крушение; ала в същото време те изпитваха неизказано облекчение от факта, че съревнованието не се бе решило толкова леко.