Неочакваното откритие, че на Европа има живот, прибави нов елемент към ситуацията и по него вече много се спореше и на Земята, и на борда на „Леонов“. Някои екзобиолози викаха: „Нали ти казвах!“, като подчертаваха, че това не е чак толкова голяма изненада. Още през седемдесетте години на XX век изследователски подводници бяха открили гъсто населени колонии от странни морски същества, случайно процъфтяващи в една среда, за която се мислеше че е изцяло неблагоприятна за развитието на каквато и да е форма на живот — прорезите на дъното на Тихия океан, вулканичните извори, торенето и затоплянето на бездната бяха създали оазис от живот в дълбинните пустини.
Всичко, което се бе случило преди време на Земята, можеше да се очаква милиони пъти където и да е на друго място във Вселената; това бе нещо като неписана истина за учените. Водата, или най-малкото ледът, се срещаше на всички юпитерови луни. На Йо непрекъснато изригваха вулкани, така че разумно бе да се очаква активността в света, който се намира в непосредствена близост, да бъде по-слаба. Като се обединят двата факта, животът на Европа изглеждаше не само възможен, а неизбежен — както става в повечето природни чудеса, погледнати след като вече са се случили.
И все пак това заключение повдигаше друг въпрос, при това жизненоважен за мисията на „Леонов“. Сега, след като бе открит живот на юпитеровите луни, имаше ли този факт връзка с монолита „Тихо“ и обвития в още по-голяма тайнственост кораб в орбита близо до Йо?
Това бе любима тема за обсъждане по време на „съветите в шест часа“. Всички споделяха становището, че съществото, което доктор Чанг е срещнал, не представлява кой знае каква форма на интелект, ако интерпретацията му на неговото поведение бе вярна. Нито едно животно, дори с елементарно развитие на разум не би позволило да се превърне в жертва на собствените си инстинкти, да бъде привлечено като мушица от светлината на свещта, докато най-после загине.
Василий Орлов побърза да даде контрапример, който ако не отхвърли, поне разколеба този аргумент.
— Вижте китовете и делфините — каза той. — Ние твърдим, че те са интелигентни, но колко често забелязваме масови самоубийства сред тях! Напомня на случаите, в които инстинктите надвиват разума.
— Няма смисъл да се обръщаме чак към делфините — намеси се Макс Брейловски. — Един от най-блестящите инженери в моята област бе фатално привлечен от една блондинка в Киев. Когато за последен път чух за него, той си изкарваше прехраната в някакъв гараж. А беше спечелил златен медал за проектиране на космически станции. Каква загуба!
Дори ако обитателят на Европа, открит от доктор Чанг, бе интелигентен, това не изключваше форми на по-висока интелигентност на друго място. Биологията на един цял свят не можеше да се преценява от един-единствен екземпляр.
Ала това дали в морските дълбини можеше да съществува интелигентност в напреднал стадий, бе широко оспорвано; в подобна благоприятна и непроменяща се среда нямаше достатъчно предизвикателства. Най-после, как биха могли морските същества изобщо да развият технология без помощта на огъня?
И все пак дори това изглежда бе възможно; пътят, по който бе поело човечеството, не бе единствен. Може би съществуваха цели цивилизации в моретата и океаните на другите светове.
Но не беше ли непривично за една култура, която прави пътешествия из космоса, да е разцъфтяла на Европа, без да остави безпогрешни следи за съществуването си като например сгради, научни инсталации, площадки за изстрелване или други летящи обекти? А всъщност от полюс до полюс се виждаше само гладък лед и няколко издутини от голи камъни.
Не остана време за размисъл и спор, тъй като „Леонов“ профуча покрай орбитите на Йо и малката Амалтея. Екипажът беше почти непрекъснато зает с приготовления за срещата и за краткото време, през което корабът щеше да понесе бремето на тежестта, след месеците, прекарани в свободно падане. Всички предмети трябваше да бъдат застопорени, преди корабът да е навлязъл в атмосферата на Юпитер, а тягата на забавянето на скоростта произвеждаше моментни върхови натоварвания, които можеха да достигнат две атмосфери.
Флойд беше късметлия; само той имаше време да се възхищава на изключителния спектакъл при приближаването на планетата, която вече заемаше половината небе. Тъй като нямаше нищо, с което да се сравни, нямаше начин човешкото възприятие да определи истинските й размери. Трябваше само да си повтаря, че петдесет Земи не могат да покрият едното полукълбо, което сега бе изцяло обърнато към него.