Облаците, оцветени като по време на най-ослепителния залез на Земята, се носеха толкова леко, че той забелязваше осезателно движение на интервали не по-къси от десет минути. Огромни вихрови токове непрекъснато се образуваха по протежение на десетината ленти, обгръщащи планетата, после се отдалечаваха на вълни като облаци дим. От време на време струи бял газ изригваха от дълбините, за да бъдат издухани от вихрите, образувани от мощното въртеливо движение на планетата. Може би най-странни от всичко бяха белите петна, на места подредени правилно като перлен наниз и разположени в средата на юпитеровите ширини там, където духаха пасатите.
В часовете непосредствено преди срещата Флойд почти не видя командира или навигатора. Семейство Орлови рядко напускаха командния мостик, тъй като непрекъснато проверяваха орбитата на приближаването им и нанасяха дребни доуточнения в курса на „Леонов“. Корабът се намираше на критичния път — всеки миг щеше да се докосне до външния слой на атмосферата; ако летеше твърде високо, фрикционната спирачна система нямаше да бъде достатъчна, за да намали скоростта, и корабът щеше да изхвръкне извън Слънчевата система без възможност за спасение. Ако летеше твърде ниско, шеше да пламне и да изгори като метеор. Между двете крайности икаше малка възможност за грешка.
Китайците бяха доказали, че аероспирачните системи можеха да действат, но винаги съществуваше вероятността нещо да не е както трябва. Ето защо Флойд изобщо не се изненада, когато докторът по хуманна медицина Руденко призна само час преди контакта да бъде осъществен:
— Уди, започвам да съжалявам, че не взех онази икона със себе си.
Двойна среща
„…документите за ипотеката на къщата в Нантъкет трябва да са в картотеката на буквата «М», в библиотеката.
Е, мога да мисля само за това. През последните два часа си припомнях една картина, която бях виждал като малко момче в един парцалив том за викторианското изкуство — трябва да е била рисувана преди сто и петдесет години. Не мога да си спомня дали беше цветна, или в черно-бяло. Ала никога не ще забравя названието й — не се смей, — казваше се «Последната вест до дома». Нашите прапрадеди са обичали този вид сантиментална мелодрама.
Изобразяваше палубата на кораб с платна по време на ураган — платната разкъсани, а палубата залята от вълните. На заден план екипажът се бори да спаси кораба. А на преден план младият юнга пише върху лист хартия, до него е бутилката, с която той се надява, че съобщението му ще стигне до брега.
Макар че по онова време бях още дете, чувствах, че той би трябвало да помогне на останалите, вместо да пише писмо. Но въпреки всичко картината ме развълнува: никога не съм си мислел, че някой ден ще се чувствам като този малък юнга.
Разбира се, сигурен съм, че ще получиш моето съобщение и че няма с какво да помогна на «Леонов». Всъщност вежливо ме помолиха да не им се пречкам, така че съвестта ми е чиста, когато диктувам съобщението си.
Сега ще го изпратя до командния мостик, защото след четвърт час връзката ни ще прекъсне, тъй като ще издърпаме голямата чиния и ще заковем люковете — ето ви още една добра морска аналогия! В момента Юпитер изпълва цялото небе — няма да се опитвам да го описвам и дори няма още дълго да го наблюдавам, тъй като капаците ще се спуснат след няколко минути. Всъщност камерите ще го сторят много по-добре от мен.
Сбогом, скъпи мои, изпращам ви моята обич, особено на Крис. Когато получите това, всичко ще бъде свършено, за добро или за лошо. Не забравяйте, че се опитах да направя всичко възможно заради нас — сбогом.“
Когато отстрани аудиочипа, Флойд се понесе към центъра за комуникации и го подаде на Саша Ковальов.
— Моля те, погрижи се да бъде изпратено, преди да сме се изключили — сериозно каза той.
— Не се притеснявай — обеща му Саша. — Все още работя на всички канали, при това ни остават още цели десет минути.
Той протегна ръката си.
— Ако се видим отново, е, тогава ще се посмеем. Ако ли не, е, това ще е добро сбогуване!
Флойд запремига.
— Шекспир, предполагам?
— Разбира се. Брут и Касий преди битката. Ще се видим по-късно.
Таня и Василий бяха твърде съсредоточени в екраните и само му махнаха с ръка, после той се оттегли в кабината си. Вече се бе сбогувал с останалите членове на екипажа; нямаше какво друго да прави, освен да чака. Спалният му чувал бе завързан и готов за мига, в който щеше да задейства гравитацията при забавянето на скоростта — той трябваше само да влезе в него.