— Беше през годината, когато завършвах училище и ти го знаеш. Ала „Дискъвъри“ не се приближава до Юпитер. Дори когато е в перигей, височината му е твърде голяма, за да се повлияе от всмукването на атмосферата.
— Казах достатъчно, за да ме заточат отново в дачата ми, а идния път няма да ти разрешат да ме посетиш. Затова нареди на твоите хора да си свършат по-внимателно работата, нали ще го направиш? И им напомни, че Юпитер притежава най-голямата магнитосфера в Слънчевата система.
— Разбирам какво целиш и много ти благодаря. Има ли още нещо преди да слезем? Започвам да премръзвам.
— Не се безпокой, стари ми приятелю. Още щом пуснеш целия този филтър към Вашингтон, почакай само седмица, докато изчезна, и ще видиш, че ще стане много, много горещо.
Къщата на делфините
Делфините плуваха до трапезарията всяка вечер, точно преди залез слънце. Бяха изневерили на навика си само веднъж, откакто Флойд се бе нанесъл в жилищните помещения, отредени за ректора. Беше през 2005 г., в деня, когато се надигна цунами; за щастие обаче огромната вълна бе изчерпала по-голямата част от силата си, преди да стигне до Хайло. Идния път, когато приятелите му не се появят навреме, Флойд щеше да наблъска семейството си в колата и да запраши към височините по посока на Мауна Кеа.
Флойд трябваше да признае, че макар да бяха чаровни, игривостта им понякога беше досадна. Заможният морски геолог, проектирал този дом, не се бе страхувал, че ще се намокри, тъй като обикновено облеклото му се е състояло само от бански гащета — дори нещо още по-оскъдно. Но още беше жив споменът за онази вечер, когато всички членове на управителното тяло на университета в празнично вечерно облекло отпиваха от коктейлите си около басейна в очакване на почетен гост от континента. С право делфините бяха направили заключението, че трябва да се появят втори път. Така че гостът бе съвършено изненадан, когато го посрещнаха учени, облечени в изцапани и провиснали хавлии, а всичко, предлагано в бюфета, бе твърде солено.
Флойд често се чудеше какво ли би си помислила Мериън за странния му и красив дом на брега на Тихия океан. Никога не бе обичал океана, но накрая бе победен. Макар че картината вече избледняваше, той все още си спомняше светлия екран, върху който за първи път бе прочел: „Доктор Флойд — лично по спешност.“ А после характерните флуоресцентни букви, които изгаряха мозъка му със значението си:
„СЪС СЪЖАЛЕНИЕ ВИ УВЕДОМЯВАМЕ САМОЛЕТЪТ ЛОНДОН-ВАШИНГТОН ПОЛЕТ 452 РАЗБИТ КРАЙ НЮФАУНДЛЕНД. СПАСИТЕЛНИ ОТРЯДИ ПРОДЪЛЖАВАТ ТЪРСЕНЕТО НО СЕ БОИМ ЧЕ НЯМА ОЦЕЛЕЛИ.“
Ако не бе пръстът на съдбата, той щеше да лети със същия самолет. Няколко дни почти съжаляваше Европейската космическа администрация, че го бе забавила в Париж; споровете около товара на „Соларис“ му бяха спасили живота.
После получи нова работа, нов дом и нова съпруга. И тук се прояви иронията на съдбата. Взаимните обвинения и проучванията по мисията „Юпитер“ унищожиха вашингтонската му кариера, ала човек с неговите способности не можеше да остане дълго време без работа. По-забавеното темпо на университетския живот винаги му се бе нравило, а в съчетание с едно от най-красивите късчета на земята, бе просто неудържимо. Запозна се с жената, която щеше да стане втората му съпруга, само месец след като го назначиха — докато разглеждаше огнените извори на Килоиа с група туристи.
С Керълайн той откри удовлетворението, което бе точно толкова значимо, колкото самото щастие, ала по-дълготрайно. Тя беше добра мащеха на двете дъщери на Мериън и го бе дарила с Кристъфър. Въпреки двайсетгодишната възрастова разлика помежду им тя го разбираше и бе способна да го измъква от временната му потиснатост. Благодарение на нея той можеше да мисли за Мериън, без да скърби, макар и да чувстваше тиха тъга, която щеше да го спохожда до края на дните му.
Керълайн подхвърляше риба на най-едрия от делфините големия мъжкар на име Скарбек, — когато леко гъделичкане по китката на Флойд му подсказа, че следва телефонно обаждане. Той потупа тънката метална гривна и прекъсна тихия сигнал, после отиде при най-близкия от комутаторите, разпръснати из цялото помещение.
— Тук е ректорът. Кой се обажда?
— Хейуд? Виктор е. Как си?
За част от секундата през мозъка на Флойд се извъртя цял калейдоскоп от чувства. Най-напред се появи досада: неговият приемник — а Флойд бе сигурен, че той лично бе допринесъл за поражението му — никога не се бе опитвал да се свърже с него, откакто бе напуснал Вашингтон. Последва любопитство: за какво толкова имаха да разговарят? После дойде твърдото упорство да бъде колкото е възможно по-несговорчив, след това срам от собствената му детинщина и най-после — прилив на вълнение — Виктор Уилис можеше да му се обажда само по една причина.