Таня говореше по интеркома; думите й се губеха в бумтенето, но гласът й звучеше спокойно и съвършено нормално, сякаш правеше най-обикновено съобщение. Флойд успя да погледне часовника си и с удивление видя, че бяха по средата на маневрата. В същия миг „Леонов“ се намираше най-близо до Юпитер; единствено автоматичните сонди бяха прониквали по-дълбоко в атмосферата на тази планета.
— На половината път сме, Женя — викна той. — Отново се отдалечаваме.
Не беше сигурен дали го разбираше. Беше стиснала очи, ала леко се усмихваше.
Корабът вече забележимо се тресеше, като малка лодка сред морските вълни. Дали е нормално? — чудеше се Флойд. Радваше се, че до него бе Женя, за която да се грижи; това отвличаше вниманието му от собствените му страхове. Само за миг, преди още да може да изгони мисълта от главата си, му се стори, че стените внезапно засияха с яркочервена светлина и се надвесиха над него. Също като кошмарните представи на Едгар Алън По, за които не се бе сещал цели трийсет години.
Но това нямаше да се повтори. Ако топлинният щит се повреди, корабът моментално щеше да се разпадне, щеше да се сплеска като пита от газовата стена. Нямаше да усетят болка; нервната му система нямаше да разполага с време, за да реагира, преди да спре да съществува. Разполагаше и с по-утешителни мисли, но и тази не бе за отхвърляне.
Подскачането леко отслабна. Последва още едно съобщение от Таня, което също не се чу (щеше да й се присмива по този повод, когато всичко свършеше). Времето започна да пълзи; след малко той престана да поглежда часовника си, защото просто не му вярваше. Цифрите се сменяха толкова бавно, че той почти се чувстваше като в разтегленото време на Айнщайн.
Тогава се случи нещо още по-невероятно. Отначало му стана смешно, после малко се ядоса. Женя бе заспала — не точно в обятията му, ала все пак съвсем близо до него.
Реакцията бе естествена: напрежението трябва да я бе изтощило и мъдростта на организма й се бе притекла на помощ. Внезапно и Флойд почувства сънливост почти като след оргазъм, тъй като той също бе емоционално изтощен от срещата. Трябваше да се бори, за да остане буден…
…После започна да пада… пада… пада… всичко бе свършило. Корабът се бе завърнал отново в космоса, на който принадлежеше. Двамата с Женя се бяха разлетели в различни посоки.
Никога нямаше да бъдат тъй близо един до друг, ала винаги щяха да чувстват особена нежност един към друг, която никой друг нямаше да бъде в състояние да сподели.
Бягство от великана
Когато Флойд пристигна в кабината за наблюдения — дискретно последвал Женя след десет минути, — Юпитер вече изглеждаше далеч, далеч. Ала това можеше и да е илюзия, основана на неговите познания, а не плод на онова, което виждаха очите му. Току-що бяха излезли от атмосферата на Юпитер и планетата все още изпълваше половината небе.
И ето ги вече — както възнамеряваха, — нейни затворници. През последния пълен с напрежение час те нарочно бяха изхвърлили излишната скорост, която щеше да ги изведе направо извън Слънчевата система към звездите. Сега пътуваха по елипса — класическата Хохманова орбита, — която щеше да ги кара да сноват между Юпитер и орбитата на Йо, която бе с 350 000 километра по-високо. Ако не включеха отново двигателите — или пък ако не можеха да го сторят, — „Леонов“ щеше да заснове между тези две точки, извършвайки едно завъртане на всеки деветнайсет часа. Щеше да се превърне в най-близката до Юпитер луна, ала не за дълго. Всеки път, Когато се докоснеше до атмосферата, щеше да губи височина, докато паднеше със спираловидни движения и се разбиеше.
Флойд не бе любител на водката, но се включи в компанията без каквито и да било задръжки, за да вдигне тържествена наздравица за проектантите на кораба и да изрази благодарността си към Сър Исак Нютон. След това Таня върна с твърда ръка бутилката обратно в шкафа; предстоеше им още много работа.
Въпреки че го очакваха, всички подскочиха при внезапния приглушен тътен от експлозиите и раздрусването при разделянето. Няколко секунди по-късно огромният, все още светещ диск се появи плаващ пред очите им, преобръщайки се бавно, докато се отдалечаваше от кораба.
— Гледайте! — извика Макс. — Летяща чиния! Кой има фотоапарат?
Последва смях с отчетлива нотка на нервно облекчение. Той бе прекъснат от гласа на командира в по-строга тоналност.
— Сбогом, верен ни топлинен щит! Свърши чудесна работа.
— Ала каква загуба! — възкликна Саша. — Това са най-малко два тона. Помислете си колко много товар бихме могли да носим срещу заплащане!