Сега „Дискъвъри“ приличаше на огромни, тънки гири, които бавно разцепваха небето пред тях. Макар че му трябваха няколко минути, за да извърши едно пълно завъртане, противоположните краища се движеха с впечатляваща скорост. Кърноу се опита да не им обръща внимание и се съсредоточи върху приближаващия неподвижен център.
— Това е целта ми — обади се Брейловски. — Не се опитвай да ми помогнеш и не се изненадвай, каквото и да се случи.
Сега пък какво ли искаше да каже? — попита се Кърноу и се подготви да се превърне във възможно най-малко удивляващия се човек.
Всичко стана за около пет секунди. Брейловски натисна копчето, метлата се удължи на четири метра и направи контакт с приближаващия се кораб. После започна да се сгъва, вътрешните й ресори погълнаха момента на Брейловски; ала противно на очакванията на Кърноу, това не го накара да яхне антената. Метлата тутакси се изправи отново, тласна назад руснака, така че фактически той се отблъсна от „Дискъвъри“ точно толкова бързо, колкото се и приближи до него. Профуча покрай Кърноу, отправил се отново към космоса само на няколко сантиметра от него. Изуменият американец имаше време само колкото широко да се ухили, когато Брейловски се изстреля край него.
След миг усети, че въжето, което ги съединяваше, се опъна и скоростта веднага намаля. Противоположните им скорости взаимно се убиха; практически останаха неподвижни по отношение на „Дискъвъри“. Кърноу трябваше само да се хване за най-близката ръчка и да издърпа вътре и двамата.
— Играл ли си някога на руска рулетка? — попита той, когато отново бе в състояние да си поеме дъх.
— Не, какво е то?
— Някога трябва да те науча. Прилича на днешното ни преживяване и е отлично средство против скука.
— Надявам се, Уолтър, не намекваш, че Макс би сторил нещо опасно?
Доктор Руденко звучеше така, сякаш бе наистина шокирана и Кърноу реши, че е най-добре да не отговори; понякога руснаците не разбираха странното му чувство за хумор.
— Можехте да ме направите за смях — измърмори той под носа си тъй тихо, че тя не можа да го чуе.
Сега, когато вече бяха здраво прилепнали за гнездото на преобръщащия се кораб, той не усещаше въртенето — особено като съсредоточеше погледа си върху металните пластини непосредствено пред очите му. Стълбата, която чезнеше в далечината, минавайки покрай тънкия цилиндър — основното тяло на „Дискъвъри“, — бе следващата им цел. Отдалеченият край на сферичния команден модул се намираше сякаш на няколко светлинни години разстояние, макар той отлично да знаеше, че разстоянието бе не повече от петдесет метра.
— Аз ще тръгна първи — каза Брейловски, като се полюляваше на хлабавото въже, което ги свързваше. — Помни — оттук нататък има само нанадолнище. Но това не е проблем — можеш да се придържаш за въжето с една ръка. Дори на дъното гравитацията е около една десета g. А това е — как казваш в такива случаи? — фъшкия.
— Искаш да кажеш куришка. И ако ти е все едно, аз ще тръгна първи. Никога не съм обичал да пълзя по стълби в обратна посока, дори при незначителна гравитация.
Кърноу отлично разбираше, че бе много важно да запази леко шеговития тон; в противен случай тайнствеността и опасностите, които криеше ситуацията, щяха безвъзвратно да го обземат. Та той бе на повече от един милиард километра от дома си, на път да влезе в най-известния изоставен кораб в цялата история на космическите изследвания; един журналист бе нарекъл „Дискъвъри“ космическата „Мари Селест“ и аналогията бе напълно подходяща. Ала имаше още нещо, което придаваше неповторимост на положението; дори да успееше да постави кошмарния лунен пейзаж, изпълващ небето, извън вниманието си. Колчем се докоснеше до стъпенката на стълбата, върху ръкавицата му оставаше тънък пласт серен прах.
Брейловски, разбира се, действаше съвсем точно; ротационната гравитация в резултат от премятането на кораба лесно се парираше. Когато свикна, на Кърноу дори му хареса усещането за посока, което получаваше.
Внезапно те се озоваха пред голямата обезцветена сфера на модула на „Дискъвъри“. Само на няколко метра от тях се намираше аварийният люк — същия, досети се Кърноу, който бе използвал Боумън за финалната си среща с Хал.
— Надявам се, че ще можем да влезем — измърмори Брейловски. — Жалко е да биеш всичкия този път и да намериш вратата залостена.
Той избърса сярата и под пласта се откри табела, на която пишеше: ГОТОВНОСТ НА ХЕРМЕТИЧЕСКАТА КАМЕРА.
— Разбира се, че е заключена. Да опитам ли с контролните бутони?
— Няма да ни навреди, но нищо няма да стане.
— Прав си. Е, тогава с ръчната…