Вълнуващо бе да наблюдават открехването в заобления корпус и леката пара, изчезваща в пространството и увличаща със себе си лист хартия. Ами ако това бе жизненоважно съобщение? Никога нямаше да узнаят. Листчето се завихри, запремята се, без да изгубва въртеливото си движение, и се изгуби към звездите.
Брейловски продължаваше да върти ръчната система за отваряне и сякаш измина много дълго време, преди тъмната отблъскваща паст на камерата да се открие съвсем. Кърноу се надяваше, че поне сигналните лампички още ще светят. Но нямаха този късмет.
— Сега вече ти си шефът, Уолтър. Добре дошъл на територията на САЩ.
Когато се покатери на четири крака и влезе, обстановката, осветена от лампата на скафандъра му, не бе никак подканяща. Според Кърноу всичко бе оставено в безупречен ред. Нима съм очаквал друго? — попита се той, вече полуядосан.
Ръчното затваряне им отне дори повече време, отколкото отварянето, ала нямаше никаква друга възможност. Тъкмо преди да запечатат отново люка, Кърноу рискува и хвърли поглед на налудничавата панорама отвън.
До екватора се бе разтворило блещукащо синьо езеро; беше сигурен, че преди няколко часа го нямаше там. Блестящи жълти пламъци, характерния цвят на горящ натрий, танцуваха по бреговете му; мастиленочерната повърхност бе обвита в дима от прозрачна плазма на една от почти непрекъснатите зори на Йо.
Това бе материал за бъдещи кошмари — и като че то не бе достатъчно, та се появи още нещо, достойно за четката на някой луд майстор на сюрреализма. Огромен извит рог, изникнал сякаш направо от огнените казани на горящия спътник, прониза черното небе такава гледка трябва да се е появила пред очите на обречения бикоборец в мига на последната истина.
Полумесецът на Юпитер се издигаше и поздравяваше „Дискъвъри“ и „Леонов“, а те се придвижваха към планетата, следвайки общата си орбита.
Спасяване на имуществото
В мига, в който външният люк се затвори зад тях, ролите им се смениха. Кърноу беше сега у дома си, докато Брейловски бе чужд и не се чувстваше удобно сред лабиринта черни коридори и тунели, пронизващи „Дискъвъри“ отвътре. На теория Макс добре познаваше вътрешността на кораба, ала познанието му бе единствено въз основа на проектантските чертежи. Кърноу пък бе работил месеци наред във все още недовършения близнак на „Дискъвъри“; той можеше да се придвижва буквално със завързани очи.
Напредваха трудно, тъй като в тази част на кораба гравитацията не бе нулева; неконтролируемото въртене създаваше допълнителна гравитация, която, колкото и да бе незначителна, като че ли винаги се проявяваше в най-неподходяща посока.
— Най-напред трябва да спрем тази дяволска въртележка — измърмори Кърноу, след като няколко пъти се подхлъзна надолу по коридора, преди да успее да се залови за нещо. — А не можем да го направим, докато ни липсва енергия. Надявам се, че поне Дейв Боумън е запазил всички системи, преди да е напуснал кораба.
— Сигурен ли си, че е напуснал кораба? Може да е имал намерение да се завърне.
— Дори да си прав, предполагам, че никога не ще го узнаем. Ако самият той изобщо го е знаел.
Бяха везли в Под Бей — „космическия гараж“ на „Дискъвъри“, който обикновено съхраняваше три от сферичните капсули за един човек, използвани за операции извън кораба. Беше останала само Капсула № 3: Капсула № 1 се бе изгубила в тайнствената катастрофа, в която бе загинал Франк Пуул, а Капсула № 2 бе с Дейв Боумън, независимо къде беше в този миг.
— Макс — каза той съвършено сериозно, — каквото и да се случи, моля те не си плюй на петите.
За хилядни от секундата Брейловски загуби контрол над себе си; тъкмо се готвеше да отговори: „Бих искал да не го беше казвал, Уолтър“, ала се спря навреме. Щеше да бъде дяволски ясно признание за собствената му слабост; вместо това, той отвърна:
— Бих искал да се запозная с идиота, който остави онзи филм в нашата библиотека.
— Вероятно го е направила Катерина, за да изпита психологичното равновесие на хората. Ама и ти, когато миналата седмица го видяхме, щеше да се пукнеш от смях.
Брейловски замълча; забележката на Кърноу бе съвършено вярна. Ала това се бе случило в познатата топлина и светлина на „Леонов“, сред приятели, не в мастиленочерния замръзващ кораб, напуснат от хората и обитаван от духове. Независимо от човешката си рационалност, с лекота можеше да си представи как страшен непознат звяр пълзи по коридорите и търси кого да разкъса.
Ти си виновна, бабо (почивай в мир под сибирската пръст), бих искал да не бе пълнила главата ми с толкова много мрачни легенди. Като затворя очи, все още виждам колибата на Баба Яга, изправена на кокошите си крака сред тъмната гора…