С най-безизразния тон, на който бе способен, Флойд отговори:
— Не мога да се оплача, Виктор. Какво има?
— Сигурна ли е линията?
— Не, слава богу. Нямам нужда повече от такава линия.
— Хм. Добре тогава, ще се изразя по следния начин. Спомняш си последния проект, който ръководеше?
— Не съм склонен да забравям, още повече, че Подкомитетът по астронавтика ме повика и поиска от мен повече доказателства само преди месец.
— Разбирам, разбирам. Трябва да намина да прочета изявленията ти, когато имам свободна минута. Но напоследък бях тъй зает със следващия проект, ето това е проблемът.
— Мислех, че всичко върви по разписание.
— Така е, за жалост. Няма начин да го ускорим; при най-добрия случай бихме могли само да спечелим някоя и друга седмица. А това означава, че ще бъдем безвъзвратно закъснели.
— Не разбирам — невинно се обади Флойд. — Макар че не искаме да губим време, не съществува никакъв срок.
— Съществува. И то два.
— Удивен съм.
Дори да бе забелязал иронията в гласа му, Виктор я пропусна покрай ушите си.
— Да, съществуват два срока — единият е поставен от хората, а другият — не. Оказа се, че няма първи да достигнем до ъ-ъ… сцената на действието. Старите ни съперници ще ни изпреварят най-малко с година.
— Много лошо.
— Но това не е най-лошото. Дори да не съществуваше тази надпревара, пак щяхме да закъснеем твърде много. Когато пристигнем, там вече няма да има нищо.
— Говориш смешни неща. Сигурен съм, че ако Конгресът е отменил закона за гравитацията, щях да чуя.
— Говоря ти сериозно. Ситуацията никак не е стабилна — не мога да ти дам подробности в момента. Ще си бъдеш ли вкъщи цялата вечер?
— Да — отвърна Флойд, осъзнавайки с удоволствие, че във Вашингтон би трябвало да минава полунощ.
— Добре. След час ще ти донесат пакет. Обади ми се, още щом го проучиш.
— Няма ли да е твърде късно?
— Прав си. Но и без това изгубихме много време. Не искам да губим повече.
Уилис изпълни обещанието си. Точно след час един полковник от военновъздушните сили му донесе голям запечатан плик и седна на сладки приказки с Керълайн, докато Флойд изучаваше съдържанието му.
— Боя се, че ще трябва да го взема обратно, щом свършите — извини се високопоставеният пратеник.
— Радостен съм да го чуя — отвърна Флойд, докато се наместваше в любимия си хамак, където обикновено четеше.
В плика имаше два документа, първият от които съвсем кратък. Върху него бе напечатано „Строго секретно“, макар че думата „строго“ бе зачертана, а промяната бе легитимирана с три подписа, и трите съвършено нечетливи. Очевидно това бе откъс от някой много по-дълъг доклад, силно цензуриран и пълен с многоточия, което затрудняваше четенето твърде много. За щастие заключенията можеха да се сумират в едно-единствено изречение: „Руснаците щяха да достигнат «Дискъвъри» много преди това да направят истинските собственици.“ Тъй като това вече беше известно на Флойд, той тутакси се зае с втория документ — ала не преди да забележи, че този път бяха успели да изпишат името правилно. Както обикновено Димитри бе изключително точен. Следващата експедиция до Юпитер щеше да бъде на борда на космическия кораб „Космонавт Алексей Леонов“.
Вторият документ бе много по-пространен и освен това бе поверителен; имаше, разбира се, формата на проектописмо до „Сайънс“ и очакваше заключително одобрение, преди да бъде публикуван. Краткото му заглавие беше: „Космически кораб «Дискъвъри»: аномални прояви в орбита“.
Следваха десетина страници математически и астрономически таблици. Флойд ги прехвърли набързо, като се стараеше да схване същественото и да долови поне нотка на извинение или смущение. Когато свърши, почувства желание да изкриви устата си в усмивка. Никой не можеше да разбере, че станциите-следотърсачи и ефемеридните калкулатори са били засечени и че в момента се извършваше трескава работа по прикриването им. Несъмнено щяха да хвърчат глави, а той знаеше, че Виктор Уилис щеше с удоволствие да ги сече, само ако неговата не се случеше измежду първите, които щяха да паднат. Макар че в името на справедливостта трябваше да се отчете и фактът, че навремето Виктор се бе оплакал, когато Конгресът намали разходите за следотърсаческата мрежа. Може би това щеше да го отърве.
— Благодаря, полковник — каза Флойд, когато спря да прелиства книжата. — Също като едно време с тези класифицирани документи. Ето едно нещо, за което не съжалявам.