Полковникът намести внимателно книжата в куфарчето си и задейства ключалките.
— Доктор Уилис би желал да му се обадите по телефона колкото е възможно по-скоро.
— Знам. Но не разполагам със специално обезопасена линия. След малко очаквам няколко важни посещения и проклет да съм, ако телефонирам, само за да потвърдя, че съм прочел книжата. Предайте му, че внимателно съм ги проучил и очаквам с интерес да се свърже отново с мен.
За миг изглеждаше като че ли полковникът бе готов да спори. После размисли, сухо се сбогува и навъсено се оттегли в нощта.
— Какво беше всичко това? — попита Керълайн. — Не очакваме никакви посетители, нито важни, нито маловажни.
— Не обичам да ми се налагат, особено Виктор Уилис.
— Обзалагам се, че ще се обади веднага щом полковникът му докладва.
— В такъв случай трябва да включим видеото, все едно че вкъщи има хора. Но ако погледнем истината в очите, на този етап нямам какво да му кажа.
— За какво, ако мога да попитам?
— Съжалявам, скъпа. Изглежда „Дискъвъри“ играе някакви номера. Мислехме, че корабът е в стабилна орбита, но има опасност да се разбие.
— В Юпитер ли?
— О, не! Това е съвършено невъзможно. Боумън го паркира във вътрешната страна на Лагранж, на мислената линия между Юпитер и Йо. Би трябвало още да е там, или някъде наблизо, въпреки че смущенията във външните луни биха го лашкали напред-назад. Но това, което става, е твърде странно, и ние не знаем истинското обяснение. „Дискъвъри“ се придвижва все по-бързо към Йо, понякога ускорява хода си, а друг път тръгва обратно. Ако това продължава, след две-три години ще се сблъска.
— Мислех, че в астрономията не може да се случи такова нещо. Небесната механика не е ли точна наука? Нас, изостаналите биолози, винаги са ни убеждавали в това.
— Точна е, когато всички подробности се вземат предвид. Ала около Йо става нещо непредвидено. Освен изригванията на вулканите се наблюдават и мощни електрически изпразвания, а магнитното поле на Юпитер се извърта около оста си на всеки десет часа. Така че върху „Дискъвъри“ действа не само гравитацията; трябваше по-рано да помислим за това — много по-рано.
— Но това вече не е твой проблем. И слава богу.
„Твой проблем“ — същия израз използваше и Димитри. А Димитри — хитрата стара лисица! — го познаваше много по-отдавна, отколкото Керълайн.
Може и да не е негов проблем, но все още отговорността бе негова. Макар че при крайния анализ бяха въвлечени много повече хора, именно той бе одобрил плановете за мисията на Юпитер и бе контролирал изпълнението им.
Дори тогава изпитваше опасения; възгледите му на учен влизаха в конфликт със задълженията му на бюрократ. Би могъл да проговори и да се противопостави на недалновидната политика на старата администрация, макар че още не беше ясно до каква степен това бе допринесло за катастрофата.
Може би щеше да бъде най-добре, ако затвори тази страница от живота си и концентрира мислите и енергията си върху новата си кариера. Но със сърцето си чувстваше, че това бе невъзможно; дори Димитри да не съживяваше старата му вина, тя сама щеше да се появи.
Четирима бяха загинали, а един бе изчезнал там, сред луните на Юпитер. Ръцете му бяха изцапани с кръв и той не знаеше как да ги измие.
Сал 9000
Доктор Сивасубраманиан Чандрасегарампилай, професор по компютърни науки в Университета в Илиноис, също бе преследван от чувството за вина, но по съвършено различен начин от Хейуд Флойд. Онези от студентите и колегите му, които често се чудеха дали дребният учен бе наистина човешко същество, нямаше да се изненадат ако научеха, че той никога не си мислеше за мъртвите астронавти. Доктор Чандра скърбеше единствено по изгубеното си дете, Хал 9000.
Дори след толкова години и безкрайните прегледи, които правеше на данните, пристигащи по радиото от „Дискъвъри“, той не беше сигурен какво точно бе сгрешено. Можеше само да формулира теории; фактите, от които се нуждаеше, бяха замразени във веригата на Хал, там, между Юпитер и Йо.
Последователността на събитията беше ясно определена до момента на самата трагедия; оттам насетне командир Боумън бе попълнил някои подробности в кратките мигове, когато контактът се възобновяваше. Но фактът, че знаеха какво се бе случило, не обясняваше защо бе станало така.
Първите намеци за бедата бяха дошли твърде късно, когато Хал докладваше за предстоящото разпадане на системата, която главната антена на „Дискъвъри“, насочена към земята, поддържаше. Ако радиолъчът, с дължина половин милиард километра, се отклонеше, корабът оставаше глух, ням и сляп.