Боумън сам бе излязъл, за да възстанови връзката, но за всеобща изненада при пробите всичко бе наред. Автоматичната контролна верига не можеше да намери нищо нередно. Нито пък близнакът на Хал, Сал 9000, можеше да се завърне на земята когато информацията бе препратена в Урбана.
Но Хал бе настоял на точността на своята диагноза и на екрана непрекъснато просветваха думите „грешка на човека“. Настояваше контролната система да бъде поставена отново в гнездото на антената, докато най-после антената падна и грешката можеше да бъде точно определена. Никой не си помисли да оспорва, тъй като антената можеше да бъде върната на мястото си за минути, дори ако се бе счупила.
Но Боумън и Пуул не се зарадваха; и двамата чувстваха, че нещо не е наред, макар че нито един от тях не можеше да посочи къде точно. Месеци наред бяха възприемали Хал като трети член в малкия им свят и познаваха капризите му. После атмосферата на кораба леко се промени; във въздуха се усещаше напрежение.
Чувствайки се като предатели — както по-късно обърканият Боумън докладва на Контролната мисия, — хората, съставляващи две трети от екипажа, обсъдили какво би трябвало да се направи, ако колегата им наистина е повреден. В най-лошия случай Хал трябвало да бъде освободен от всичките си по-важни отговорности. Това включвало неговото разглобяване — равносилно на смърт при компютрите.
Въпреки съмненията си те изпълнили съгласуваната си програма. Пуул отлетял за „Дискъвъри“ с една от малките ракети, които служеха за транспортиране и за подвижни работилници по време на дейности, извършвани извън космическия кораб. Тъй като деликатната задача — преместването на антеновата система — не можела да се извърши от манипулаторите на ракетата, Пуул се заел сам с тази работа.
Случилото се след това не било уловено от вътрешните камери, което само по себе си е подозрителна подробност. Първото предупреждение за опасност, отправено към Боумън, бил викът, издаден от Пуул — последвала тишина. След миг той видял Пуул да се премята през глава и с въртеливи движения да се отдалечава в космическото пространство. Собствената му ракета го бе блъснала и бе излязла от контрол.
Както Боумън призна по-късно, тогава той направил няколко сериозни грешки — всички можели да бъдат извинени, освен една. С надежда да спаси Пуул, ако все още е жив, Боумън се хвърлил в друга ракета, като оставил Хал да контролира кораба.
Всичко било напразно; Пуул бил мъртъв, когато Боумън стигнал до него. Вцепенен от отчаяние, той докарал тялото до кораба — но Хал отказал да го допусне на борда.
Ала Хал бил подценил човешката съобразителност и упорство. Въпреки че оставил скафандъра си в кораба и трябвало пряко да се изложи на космическите лъчи, Боумън насила влязъл през аварийния изход, който бил извън компютърния контрол. После отишъл да направи лоботомия на Хал, като изтръгнал един по един мозъчните му модули.
Когато отново поел контрол над кораба, Боумън направил ужасяващо откритие. По време на отсъствието му Хал бил изключил животоподдържащите системи на тримата хибернирани астронавти. Боумън се оказал сам, толкова сам, колкото никой не е бил в цялата история на човечеството.
Друг би се изгубил в безпомощно отчаяние, ала Дейвид Боумън доказа, че онези, които са го избрали, са направили добър избор. Той се опитваше да поддържа „Дискъвъри“ в действие и дори да възобнови непостоянния контакт с Контролната мисия, като ориентира кораба по такъв начин, че счупената антена да е насочена винаги към Земята.
Най-после „Дискъвъри“ стигна до Юпитер по предварително набелязаната си траектория. В орбита, сред луните на гигантската планета, Боумън срещнал черен къс със съвършено същата форми като монолита, изваден от лунния кратер Тихо, ала стотици пъти по-голям. Излязъл с малка ракета на разузнавателен полет и изчезнал, като оставил едно последно объркано послание: „Господи, тук е пълно със звезди!“
Други трябваше да разрешат тази мистерия; огромната грижа на доктор Чандра беше Хал. Ако изобщо съществуваше нещо, което неговият неемоционален мозък да ненавиждаше, това беше несигурността. Нямаше да бъде удовлетворен, докато не узнаеше причината за поведението на Хал. Все още се въздържаше да го нарича повреда; най-много да го споменеше като „аномалия“.
Малката кабина, която използваше като свое свещено убежище, бе обзаведена само с въртящ се стол, вградено писалище и черна дъска с по една фотография от всяка страна. Малко бяха обикновените хора, които биха отгатнали на кого принадлежаха портретите, ала всеки, получил разрешение да проникне до тях, щеше да ги разпознае: Джон фон Нюман и Алън Тюринг, две божества в пантеона на компютърната техника.