— А откъде идва това „Драй“? Сухи?
— Добавено е по-късно, като предупреждение за мореплавателите, че там няма и капка вода за пиене. Но иначе островите са предлагали добра защита срещу бури и удобна спирка за зареждане с провизии и дребни ремонти на корабите.
— И защо сме тръгнали натам посред бурята?
— Стефани е пестелива на приказки, а?
— Все едно има катинар на устата.
— Не го приемай лично.
— Откога се познаваш с нея?
— Онзи ден се запознахме.
Това нищо не значеше, затова настоях:
— Разкажи ми за потъналата яхта.
— Ръждясало корито. Приличаше на „Орка“ от Челюсти“, след като я беше хванала акулата. Изобщо не знам как се е добрала до тук от Куба.
Още щом чух вълшебната думичка, изгледах Джансън.
— Майтапиш ли се?
— Работата взе да става интересна, а?
Така си беше. Куба беше едва на сто и четирийсет километра, но доколкото знаех, плавателни съдове от там не се допускаха в американски води. Никакви изключения. Стефани не бе споменала нищо за тази подробност, беше ми казала само, че плавателният съд дошъл от Карибите.
— Преди два дни яхтата беше на котва срещу Гардън Кий на Драй Тортугас. Аз бях там и я наблюдавах. Вятърът виеше както днес, валеше пороен дъжд. Там приливните течения са много гадни, движат се срещу преобладаващите ветрове. Заливът отдавна се ползва като убежище, надеждна защита срещу врагове и природни стихии, стига да знаеш какво вършиш. Докато капитанът явно не знаеше. Яхтата се откъсна от котвата си, течението я отнесе на запад и се натъкна на риф. И изчезна. — Джансън щракна с пръсти. — Пуф! Ето така.
Аз стисках руля, който се дърпаше от ръцете ми.
— Не разбирам много от каране на яхти. Искаш ли да я поемеш?
— Стига бе, добре се справяш. А яхтата потъна ето тук.
Той отново заби пръст в картата, леко на запад от едно малко тясно островче.
— Точно срещу Логърхед Кий, при Форт Джеферсън. Тук. На няколко километра източно.
За форта знаех.
Построен в средата на XIX в., за да отбранява най-натоварените за времето си морски пътища, фортът в крайна сметка бил превърнат в затвор за дезертьори от Съюза по време на Гражданската война. Като такъв продължил да функционира и след войната. Най-известният му затворник бил доктор Самюъл Мъд, осъден по делото за убийството на Линкълн. Болести и урагани наложили изоставянето му, докато накрая бил трансформиран в база за зареждане с въглища на американски военни кораби. Самият „Мейн“ отпътувал от там за Хавана, за да остане в историята. Сега фортът е национален парк и най-голямата изцяло зидана сграда в Западното полукълбо. Виждал бях снимки. Огромен тухлен шестоъгълник с петнайсет метра високи и два и петдесет дебели стени, погълнали почти цялата земна маса на острова, който изглеждаше, сякаш плува върху тюркоазените води на океана. Батареите от гигантски топове, подредени на няколко нива в тухлени бойници, бяха разчетени да устоят на атаката на цяла флотилия. Фортът беше перфектна илюстрация на старата мъдрост, че крепости се строят не където е удобно, а където са нужни.
— Това там е краят на света — казах аз на Джансън.
— Е, не е петзвезден хотел. Но поне няма да има хора да ни се пречкат.
— Каза, че човекът, докарал яхтата, бил на Гардън Кий. А къде е сега?
— В ареста. За наш късмет, тук хора от Куба не се допускат.
За наш късмет, да.
— В тази буря ли ще се спускам долу?
— Нямаме избор. Собственикът на яхтата пътува насам, така че трябва да имаме железни доказателства, преди да е дошъл.
— Откъде идва?
— От Куба. Откъде другаде?
Разбира се. Защо ли задавах и аз тъпи въпроси?
Една вълна се удари в левия ни борд и яхтата се люшна настрани. Аз завъртях руля и я върнах в курса й. После улових погледа на Джансън. Очите му бяха дълбоко хлътнали и примигваха нервно; запитах се какво ли знаеше този човек, което аз още не знаех.
Нов порив на вятъра запрати залп от водни пръски върху предното стъкло на мостика.
— Това е безумие — казах аз.
— Не, това е хитра игра. В такава буря няма да има жива душа. Особено парковата охрана. Ще сме сами на света.
Над главите ни се виеха черни облаци, заредени с електричество. Океанът сякаш кипеше.