— Защо не застреля мен вместо Нейт?
— Оливър нямаше да се зарадва особено. Той държеше на тези папки. А пък на мен ми трябваше помощта му, за да напусна страната. — Валдес помълча, после добави: — Но нещата се промениха, нали? Това вече не е възможно, а и монетата ми е още у теб.
— Къде са Колийн и баща й?
— Моят човек е открил Фостър да те чака тук. Сега и двамата са мои.
— Аз ще те очистя.
Той се позасмя и премести ръката си от облегалката на пейката върху раменете ми.
— Амиго, ако не се върна точно след десет минути, и бащата, и дъщерята ще получат по един куршум в черепа.
В далечината се чуваха сирени. Местната полиция се събираше на местопрестъплението на едно двойно убийство в Дисни Уърлд. Това означаваше достатъчно подкрепления, за да неутрализирам този мъж. Но не и през следващите десет минути.
Прецених нивото на заплаха в думите му и заключих, че е високо. Убивайки Нейт, той ми бе демонстрирал, че е готов на всичко. Броят на хората, способни да потвърдят истинността на записа, който все още притежавах, намаляваше непрекъснато. Лейл беше изчезнал. Оливър и Джансън бяха мъртви. Оставаха двама: Фостър и човекът до мен. Подбудителят на убийството и човекът, който го бе организирал.
— Девет минути — каза той.
Аз не реагирах. Пистолетът, който ме подпираше отзад на кръста, ми даваше кураж.
— Преди няколко години — каза тихо той — в Хавана ми бяха наредили да ликвидирам един човек. Кастро също обича да убива хора. Платиха ми щедро, като изискването бе убийството да бъде извършено публично, пред очите на всички, при това без да оставям следи. И така, един ден аз го проследих до едно улично пазарче. Той се помота около сергиите, заговори няколко продавачи, купи си плодове и зеленчуци. След като приключи, сви в един тесен пасаж, свързващ две оживени търговски улици. Аз го причаках в един вход. Докато минаваше покрай мен с торбите в ръце, му прерязах гърлото. Едно замахване с ножа. Бързо, дълбоко, безшумно. Той се удави в собствената си кръв там, върху паважа.
Погледнах надясно. В отворената му длан лежеше сгъваем нож, затворен за момента; очевидно го бе стискал през цялото време.
— Виждаш ли? Вече можеше да си умрял.
В очите му се четеше животинска кръвожадност. Седяхме в края на покритата тераса, всички останали пейки се падаха вляво от нас, така че никой не виждаше ножа.
— Седем минути — каза той. — Бях напълно сериозен, когато ти казах колко време имаш, а моят човек няма да посмее да не изпълни заповедта ми. Знае каква е цената за неподчинение.
Аз скочих от пейката.
— Да вървим.
Той също се изправи.
— Предлагам да побързаме. Не е наблизо, а времето изтича.
52
За разстоянието беше прав.
Минахме по познатия маршрут по Главната улица, после завихме надясно и покрай „Земята на бъдещето“ се насочихме към задната част на парка, където един участък беше ограден заради строителни работи. Високата два и половина метра дървена ограда беше изрисувана с герои на Дисни. Валдес се насочи към една врата в оградата, която се заключваше с обикновена ключалка.
— Много лесно я отворих — каза той.
Минахме през вратата и той я притвори зад нас.
Разбирах дилемата му. Той би предпочел да си тръгне от тук с Колийн и Фостър. Но това щеше да се окаже проблем. Колийн бе дошла доброволно. Съмнително бе, че ще си тръгне по същия начин. А Фостър се бе съгласил да съдейства единствено в името на нейната безопасност. Освен това нямаше да е лесно да се излезе от Вълшебното царство. Това можеше да стане само с автобус, лодка или с железница, всичките претъпкани с хора, а за пеша разстоянията бяха огромни. Твърде много неща можеха да се объркат, затова той бе предпочел да направим размяната в очертанията на парка.
Огледах се наоколо. Явно строяха някаква нова атракция. Купища тухли и метална мрежа бяха оформени във вид на големи обли камъни, струпани един върху друг, и очакваха да бъдат залети с бетон. До една от недоиззиданите стени беше опряна стълба. Тавани нямаше. Отвън проникваше размита светлина от лампите на парка. Всичко беше мокро от дъжда. Колийн седеше върху мокрия цимент, с гръб към недовършената стена; ръцете й бяха вързани на гърба. Вляво от нея в същата поза беше Фостър. Един от мъжете от гумената лодка на Драй Тортугас ги пазеше с пистолет. Краката на Колийн и баща й бяха свободни, но устите им бяха залепени с широко тиксо. Двата жълти плика, които бях оставил при Фостър, лежаха в скута му.
Валдес взе пистолета на мъжа и го отпрати.